Погледът ми се плъзна безцелно през прозореца към моравите и се замислих за видовете обич, които съм изпитвала, а те не бяха много. След известно време се замислих за Бруки Хеъруд. Кой го мразеше толкова, че да го убие и да го овеси на тризъбеца на Посейдон? Или пък смъртта му беше причинена от страх, а не от омраза?
И в двата случая Бруки сигурно вече лежеше на носилка в Хинли и някой — най-близкият му роднина — вероятно бе повикан да идентифицира тялото.
Когато санитар с бяла престилка повдигнеше ъгъла на чаршафа и откриеше мъртвото лице на Бруки, някоя жена щеше да пристъпи напред. Щеше да ахне, да притисне носна кърпа до устата си и да извърне поглед.
Знаех каква е процедурата, гледала съм я във филми.
И освен ако не грешах, жената щеше да е майка му: художничката от Молдън Фенуик.
А може и да грешах: може би щяха да спестят скръбта на майката. Може би жената, която пристъпва напред, щеше да е просто приятелка. Не, едва ли — Бруки не изглеждаше от хората, които имат приятелки. Малко дами биха желали да прекарват нощите си, промъквайки се из храсталака с гумени ботуши и пренасящи мъртва риба.
Толкова погълната бях от мислите си, че не чух кога Порцелан заговори.
— … но никога през лятото — казваше тя. — През лятото зарязваше всичко и тръгваше по пътищата с Джони Фаа без пукната пара. Като две деца бяха. Като по-млад Джони бил калайджия, но се отказал от занаята по някаква причина, която се противеше да издаде. Въпреки това се сприятеляваше лесно, свиреше на цигулка и знаеше всички езици под слънцето. Преживяваха, с каквото Фенела изкараше като врачка от разни глупаци.
— Аз бях една от тези глупачки.
— Да — каза Порцелан. Нямаше намерение да ме утешава деликатно.
— Ти пътувала ли си с тях?
— Един-два пъти като малка. Лунита не обичаше да ме пуска много-много с тях.
— Коя е Лунита?
— Майка ми. Тя беше единственото им дете. Циганите обичат да имат големи семейства, нали знаеш, но тя бе едничкото дете, което си имаха. Разби им сърцата, когато избяга с един гаджо — англичанин — от Тънбридж Уелс.
— Баща ти ли?
Порцелан кимна тъжно.
— Лунита ми разправяше, че баща ми бил принц и яздел чисто бял кон, по-бърз от вятъра. Дрехата му била изтъкана от злато, а ръкавите от фина коприна. Можел да говори на езика на птиците и да става невидим, когато си поиска. Част от историята беше вярна. Много го биваше да изчезва.
Докато Порцелан говореше, ми хрумна мисъл, неканена и внезапна като падаща звезда в нощното небе: Бих ли разменила баща си за нейния?
Пропъдих мисълта.
— Разкажи ми за майка си — подканих я май прекалено въодушевено.
— Няма много за разказване. Живееше сама. Не можеше да се прибере у дома, защото Фенела и Джони — най-вече Фенела — не искаха да я приемат. Трябваше да се грижи за мен, а нямаше нито един приятел на света.
— Колко ужасно. Как се справяше?
— Като правеше единственото, което можеше. Имаше дарба да чете картите и врачуваше. Понякога, когато положението станеше тежко, ме пращаше за известно време при Фенела и Джони. Те ме гледаха добре, но никога не питаха за Лунита.
— И ти никога не си говорила за нея пред тях.
— Не. Но когато избухна войната, нещата се промениха. Живеехме в стаичка в Мургейт, където Лунита предсказваше бъдещето зад чаршаф, опнат по средата на стаята. Тогава бях едва четиригодишна и не помня много ясно онези дни, като изключим паяка, който живееше в една дупка в банята. Живеехме там от, хм, май четири години, значи трябва да съм била на осем, когато един ден на празния прозорец на съседната къща поставиха табела, а хазяйката рече на Лунита, че ще правят там клуб за военнослужещи.
Изведнъж тя започна да изкарва повече пари, отколкото можеше да похарчи. Мисля, че й беше гузно за канадците, американците, новозеландците и австралийците, дори за поляците, които се трупаха в униформи пред вратата ни, за да им гледа на карти. Не искаше никой да си мисли, че трупа печалби от войната.
Няма да забравя деня, в който я заварих да плаче в тоалетната. „Горките момчета!“, изхлипа. „Всички задават един и същ въпрос: ще се върна ли жив?“
— А тя какво им отговаряше?
— „Ще се върнеш у дома, покрит със слава“. Казваше им едно и също, на всички до един за по половин крона.
— Много тъжно.
— Тъжно ли? Не, не е тъжно. Това бяха най-прекрасните дни от живота ни. Просто тогава не го съзнавахме. Имаше един офицер, който все се навърташе в клуба: висок младеж с тънки руси мустачки. Виждах го на улицата, когато пристигаше и си тръгваше. Беше мълчалив, но като че ли държеше нещо под око. Един ден, като закачка, Лунита го покани да му гледа на карти. Не му взе пари, защото беше неделя. След ден-два вече работеше за някаква разузнавателна служба. Не й казваха, но каквото и да е видяла в картите, беше уцелило право в десетката. Някакъв експерт в Уайтхол се опитвал да разбере какъв ще е следващият ход на Хитлер и бил чул слуховете за циганката, която гледала на карти в Мургейт.
