Веднага поканиха Лунита на обяд в хотел „Савой“. В началото беше просто игра. Сигурно са искали да се разчуе, че са толкова отчаяни, че да възложат надеждите си на една циганка. Но тя пак им казала неща, толкова близки до строго секретни истини, че не могли да повярват на ушите си. Никога не били чували подобно нещо. В началото я помислили за шпионка и докарали някакъв учен от Блечли Парк да я разпита. Той едва влязъл през вратата, когато тя заявила, че имал голям късмет, че е жив: болестта спасила живота му. И се оказало вярно. Тъкмо го били разпределили като свръзка при американците, когато апендицитът му се възпалил и не могъл да вземе участие в репетицията за десанта — „Упражнение Тигър“, така я нарекли. Операцията се провалила и загинали стотици войници. Потулили всичко, разбира се. По онова време никой не знаел за случилото се. Едва ли е нужно да казвам, че младокът останал слисан. Тя минала теста с отличен и след няколко дни, дори няколко часа, я настаниха в луксозен апартамент в Блумсбъри.
— Явно има забележителни способности — казах аз.
Лицето на Порцелан помръкна.
— Имаше — поправи ме сухо. — Лунита умря месец по-късно. От ракета „Фау едно“, избухнала на улицата пред Военновъздушното министерство. Това се случи преди шест години. През юни.
— Съжалявам — рекох искрено. Най-накрая се оказа, че с Порцелан имаме нещо общо, макар и само майка, умряла твърде рано и оставила дъщеря си да расте сама.
Как копнеех да й разкажа за Хариет, но някак си не можех. Скръбта в стаята принадлежеше на Порцелан и почти веднага осъзнах, че ще е егоистично от моя страна да й я отнемам.
Заех се да разчистя счупените стъкла от епруветката, която тя изпусна.
— Дай на мен — рече Порцелан. — Аз трябва да почистя.
— Няма нищо. Свикнала съм.
Това беше едно от измислените оправдания, които по принцип ненавиждах, но как да й кажа истината: на никого не позволявам да пипа парчетата.
Зачудих се дали това не е мимолетно прозрение какво е да си жена.
Надявах се да е така… а в същото време и да не е.
Седяхме на леглото ми — Порцелан, облегнала глава на стената, а аз — седнала по турски в краката й.
— Сигурно искаш да видиш баба си.
Порцелан сви рамене и я разбрах.
— Полицията още не знае, че си тук. Най-добре е да им съобщим.
— Май да.
— Да го оставим за утре. Твърде уморена съм.
Самата истина: клепачите ми бяха натежали все едно някой им беше закачил оловни тежести. Бях твърде изтощена, за да се заема с разрешаването на належащите проблеми. Най-големият от тях беше да запазя в тайна присъствието на Порцелан в къщата. Последното, което исках, бе да гледам безпомощно как татко гони внучката на Фенела и Джони Фаа.
Фенела беше в болницата в Хинли и бе напълно възможно вече да е умряла. Ако исках да разнищя историята с нападението й при Стобора, — и, както подозирах, убийството на Бруки Хеъруд — трябваше да привличам възможно най-малко внимание върху себе си. Беше само въпрос на време инспектор Хюит да цъфне на вратата и да ме разпита подробно как съм открила трупа на Бруки. Нуждаех се от време да обмисля какво да му кажа и какво да премълча. Нали?
Мислите ми бяха като водовъртеж. „Еха!“, помислих си, „Колко е забавно в света на Флавия де Лус!“
Събудих се чак на сутринта от струящите през прозорците слънчеви лъчи.
Обърнах се и примигнах. Лежах просната в долната част на леглото с глава, болезнено извита и притисната в таблата. В горния край на леглото Порцелан спеше завита с одеялото ми, положила коси на възглавницата ми като някаква ориенталска принцеса.
За миг ме хвана яд, но тогава си спомних историята й от снощи и оставих ядът да се стопи до съжаление.
Погледнах към часовника и за свой ужас видях, че съм се успала. Бях закъсняла за закуска. Татко настояваше блюдата на всяко хранене да се сервират и отнасят с военна точност.
Внимателно, за да не събудя Порцелан, се преоблякох бързо, прокарах четка през косата си и се промъкнах към трапезарията.
Татко, както обикновено, се бе потопил в най-новия брой на списание „Филателия“ и, изглежда, почти не забеляза пристигането ми: сигурен знак, че предстоеше поредният търг за продажба на марки. Ако финансовото ни състояние наистина беше толкова несигурно, колкото твърдеше той, трябваше да е напълно наясно с актуалните цени на марките. Докато се хранехме, татко си водеше бележки върху салфетка с парче молив, потънал в съвсем друг свят.
Седнах тихичко на стола си, а Фели ме прикова със студения и сразяващ поглед, който бе копирала от кадри на кралица Мери в кинопрегледите.
— Имаш пъпка на лицето — казах делово, докато наливах мляко върху зърнените гранули.
Тя се направи, че не ме е чула, но след по-малко от минута със задоволство видях как инстинктивно вдига ръка към бузата си и започва обследване. Сякаш гледах как рак пълзи бавно по морското дъно в някой от цветните късометражни филми в киното: „Живот в океана“ или някой подобен.
— Внимавай, Фели! — предупредих я. — Ще се пръсне.
