Дафи вдигна очи от книгата си — „Огледало на Лондон и Англия“ — същата, която намерих на панаира. Сама си я е купила, свинята му със свиня!
Реших по-късно да я открадна.
— Какво има предвид с „червена херинга без горчица“? — посочих аз книгата.
Дафи обичаше да се възползва и от най-малката възможност да се изфука с необятните си знания.
Вече си бях припомнила наум всичките си знания за горчицата, които всъщност бяха съвсем малко. Знаех, например че съдържа, освен всичко останало, и олеинова, ерукова, бехенова и стеаринова киселина. Знаех, че стеариновата киселина се среща в говеждата и овчата мазнина, защото веднъж подложих на химичен анализ едно от неделните печени ястия на госпожа Малит и прочетох, че еруковата киселина носи името си от гръцката дума „повръщам“.
— През шестнайсети и седемнайсети век смятали червената херинга за долнокачествена храна — отвърна Дафи и подчерта с изпепеляващ поглед думата „долнокачествена“.
Погледнах крадешком към татко, за да проверя дали ни наблюдава, но той бе забил поглед в списанието.
— Никълъс Бретън казал за нея, че е „гнусно ястие за груби стомаси“ — продължи Дафи, въртейки се наперено на стола си. — Освен това е казал, че старата треска, това е друг вид риба, в случай че не знаеш, е като „необозначена престилка“, което означава прислужник, който не носи герба на господаря си.
— Дафни, моля те… — намеси се татко, без да вдига очи от списанието, и тя млъкна.
Знаех, че става въпрос — като си мислеха, че не разбирам — за Догър. Войната в Бъкшоу се водеше така: невидимо, а понякога и мълчаливо.
— Подай ми една препечена филийка, ако обичаш — помоли Дафи тихо и възпитано, сякаш се обръщаше към непознат в кафене: като че последните единайсет години от живота ми изобщо не съществуваха.
— Фостър имат нов корт за бадминтон — отбеляза Фели внезапно, без да се обръща конкретно към някого. — Шийла ще използва стария за паркинг на Даймлера си.
Татко изсумтя, но разбрах, че вече не ни слуша.
— Много е модерна — продължи Фели. — Накара Копли да поднесе десерт на южната морава, но вместо сладолед, ни сервира охлюви! Ядохме ги сурови като стриди, като кинозвездите. Толкова забавно беше.
— По-добре внимавай — предупредих я аз. — Събирачите на охлюви понякога слагат в кошницата и по някоя пиявица погрешка. Ако глътнеш пиявица, тя ще прояде стомаха ти отвътре.
Лицето на Фели бавно побледня.
— Имаше някаква статия по въпроса в „Хрониките на Хинли“ — добавих услужливо. — В броя от преди три седмици, ако помня правилно. Ставаше въпрос за мъж от Сейнт Елфрида, съвсем наблизо, който глътнал пиявица, и се наложило да му…
Но Фели вече беше станала от стола и сега изтича навън.
— Отново ли провокираш сестра си, Флавия? — надигна очи от списанието татко, но постави пръст, за да си отбележи страницата.
— Опитвах се да обсъдя новините — отвърнах аз. — Но май не я заинтригуваха особено.
— Ах — въздъхна татко и продължи да чете за дефектите в печатарската плака на сините марки от две пени.
Когато татко седеше с нас на масата, поне се правехме на възпитани.
Успях да се измъкна изненадващо лесно.
Госпожа Малит изтезаваше трупа на пиле с кълбо готварски канап в кухнята.
— Няма да се опече хубаво, ако не привържеш стегнато крилата — обясни тя. — Така ми казваше госпожа Чадуик в Нортън Хол, а тя най-добре знаеше. Научи ме да готвя, макар и още по времето на лейди Рекс-Уелс, много преди да се родиш, скъпа. „Овържи ги три пъти, казваше ми, и никога няма да се налага да стържеш фурната.“ На какво се смееш, госпожичке?
Изплъзна ми се нервен кикот, щом в съзнанието ми изникна внезапен спомен — как по подобен начин ме завързват собствените ми сестри.
Споменът от своя страна ми припомни, че още не съм си отмъстила. Вярно, казах шегичката за пиявиците, но това беше само загрявка: прелюдия към отмъщението. За съжаление просто бях твърде заета.
Докато госпожа Малит пъхаше обреченото пиле в пастта на фурната, се възползвах от възможността да свия буркан ягодов конфитюр от килера.
— Три пъти по три — заявих със страховита гримаса и намигнах зловещо на госпожа Малит, сякаш й давах знака на някое тайно общество, чиито единствени членове бяхме двете с нея. В същото време като Уинстън Чърчил вдигнах два пръста под формата на буквата „V“ — знака на победата — с дясната си ръка, за да отклоня вниманието от буркана в лявата.
Щом се върнах на безопасно място на горния етаж, отворих вратата на стаята си възможно най-тихо. Нямаше нужда да будя Порцелан. Щях да й оставя бележка, че ще се върна по-късно. Не бе необходимо да й обяснявам къде отивам.
Но не се наложи: леглото беше оправено, а Порцелан я нямаше.
Да му се не види! Нима не разбра, че не бива да излиза от стаята ми? Мислех, че съм се изразила пределно ясно, но явно не бях.
Къде ли беше сега? Дали се скиташе из залите на Бъкшоу, където със сигурност щяха да я хванат? Или се е върнала във фургона при Стобора?
