Възнамерявах да я придружа до полицията в Бишъпс Лейси, за да уведомим полицай Линет, че е тук. Така не само щях да изпълня дълга си, но щях да съм и в удобна позиция да подслушам разговора между Порцелан и органите на реда. Полицай Линет на свой ред щеше да уведоми началниците си в Хинли, които щяха да предадат информацията на инспектор Хюит. А аз щях да получа благодарност.
Можеше да е толкова просто. Проклето момиче!
Минах обратно през кухнята, намигнах зловещо за втори път на госпожа Малит и промърморих:
— Три пъти по три.
Гладис ме чакаше подпряна на градинския зид, а Догър бе улисан в работа в оранжерията си.
Но докато се отдалечавах, усетих, че ме наблюдава.
Молдън Фенуик се намираше източно от Бишъпс Лейси, недалеч от Чипфорд.
Макар никога да не съм идвала тук, селцето ми изглеждаше познато. И нищо чудно: понякога го наричаха „най-хубавото село в Англия“ и му правеха умопомрачително количество снимки. Къщичките от XVII и XVIII век с дървените греди и покриви, с ружи в градините и с прозорци с ромбовидно разделени стъкла, с езерцето и плевнята за зърно, се бяха появявали не само в стотици книги и списания, но бяха служили и за декор на няколко популярни филма като „Мед за продан“ и „Госпожица Дженкс отива на война“.
Именно тук живееше майката на Бруки Хеъруд и тук бе ателието й, макар да нямах ни най-малка представа коя от къщичките е нейната.
Зелен туристически автобус беше паркиран пред „Бикът“, а пътниците му се носеха нагоре по главната улица с извадени фотоапарати и плъзваха във всички посоки, размахващи отмерено ръце като банда стрелци.
Няколко възрастни селяни, хванати навън в градините си, започнаха плахо да оправят коси и да наместват вратовръзките си под звука на щракащите фотоапарати.
Подпрях Гладис на един стар бряст и отидох до автобуса.
— Добро утро — поздравих жена със сламена шапка, сякаш съм от комитета по посрещането. — Добре дошли в Молдън Фенуик. Откъде идвате?
— О, Мел — обърна се тя към мъжа зад себе си, — чуй само акцента й! Не е ли възхитителна? От Йонкърс, щата Ню Йорк, сме, миличка. Обзалагам се, че знаеш къде се намира.
Всъщност знаех. В Йонкърс е живял Лео Бакеланд, белгийският химик, който случайно открил поли-окси-бензил-метилен-гликолан-хидрида, по-известен като бакелит, докато се опитвал да получи синтетичен заместител на шеллак, който до откриването на бакелита се извличал от секретите на бръмбара
— О, да, чувала съм за Йонкърс — отвърнах аз.
Залепих се за Мел, който с фотоапарат в ръка тръгна към варосана бяла къща, а зад него с прегърбени рамене и сведени очи се мъкнеше начумерена дъщеря, на която изглежда й бе дошло до гуша от презокеански пътувания.
Пристъпвах от крак на крак и го зачаках да снима белокоса жена с туидени дрехи, която, покачена несигурно на стълба, кастреше пълзящ розов храст.
Мел закрачи да търси нови спомени, а аз останах за миг до портата и се престорих, че се любувам на градината; после сякаш се събудих от частичен транс и вкарах в употреба най-добрия си американски акцент.
— Я ми кажете — провикнах се и посочих неопределено зеленината на селото. — Нали тук живее онази, как й беше името? Художничката?
— Ванета Хеъруд. Живее в Глийб Котидж — отвърна топло жената и помаха с градинарските ножици. — Последната къща отдясно.
Стана толкова лесно, че почти се засрамих.
Значи така се казваше: Ванета. Ванета Хеъруд. Подхождаше на човек, който рисува дребни благородници с техните кучета и коне.
Вероятно не беше много възпитано да се натрапвам на майка, току-що загубила сина си, но трябваше да разбера някои неща преди полицията. Дължах поне това на Фенела Фаа и в по-малка степен на семейството си. Защо например заварих сина на Ванета Хеъруд в салона на Бъкшоу посред нощ точно преди да го убият?
Не очаквах майка му да знае отговора на въпроса, но беше възможно да ми каже нещичко, което да ми помогне да разбера сама.
Както и обясни жената с градинарските ножици, Глийб Котидж беше последната къща отдясно — два пъти по-голяма от останалите на улицата, сякаш две къщи бяха събрани заедно и превърнати в една по-голяма постройка. Всяка от половините имаше собствена входна врата, прозорец с оловна рамка и отделен комин и изглеждаха като огледални образи.
Имаше обаче само една порта и на нея беше закачена малка месингова табелка с надпис: „Ванета Хеъруд — портретист“.
Спомних си една пролетна вечер, в която по време на задължителните литературни вечери, организирани от татко, Дафи ни четеше на глас откъси от „Животът на Самюел Джонсън“ от Бозуел и се сещам, че Джонсън бе обявил рисуването за непристойна професия за жена. „Упражняването на всяко изкуство сред обществото и взирането в лицата на мъжете е крайно непристойно за една жена“, заявяваше той.
Е, аз видях лицето на доктор Джонсън в книгата и не бих могла да си представя който и да било, мъж или жена, да гори от желание да се взира в него — човекът приличаше на подпухнала жаба!
