Зад портата градината на Глийб Котидж искреше в синьо; високите ралици, цъфтящи за втори път, сякаш се надигаха на пръсти зад салвията и отчаяно се опитваха първи да докоснат небето.
Веднъж Догър ми каза, че макар ралиците да могат да цъфнат отново, ако стеблата им се отрежат ниско след първия цъфтеж, нито един честен градинар не би го направил, защото така се изтощавали корените.
Каквато и да беше Ванета Хеъруд, очевидно не беше честна градинарка.
Докоснах с пръст порцелановия звънец на вратата и натиснах. Докато чаках да ми отворят, отстъпих назад, взрях се заинтересовано в небето и свих устни, сякаш си свирукам безгрижно. Никога не се знае: някой можеше да надникне зад пердетата и беше важно да изглеждам безобидна.
Изчаках… и отново натиснах звънеца. Вътре се чуха стъпки, последвани от стържещ звук точно зад вратата, сякаш някой преместваше барикада от мебели.
Вратата се отвори и едва не ахнах на глас. Пред мен се изправи мускулеста жена с бричове за езда и лилава блуза. Късата й сива коса прилепваше към главата й като алуминиев шлем.
Тя вдигна монокъл пред окото си и се взря в мен.
— Да?
— Госпожа Хеъруд?
— Не — отвърна тя и затръшна вратата в лицето ми.
Добре тогава!
Спомних си как татко веднъж отбеляза, че ако грубото държание не се дължи на невежество, то може да се приеме за сигурен знак, че разговаряш с аристократ. Отново натиснах звънеца. Щях да помоля да ме упъти.
Но този път вратата не се отвори, а къщата зад нея стоеше потънала в тишина.
Я чакай малко! Къщата имаше две входни врати. Просто бях избрала грешната.
Ударих се с кокалче по главата и отидох при другата врата. Вдигнах чукчето и почуках леко.
Вратата се отвори мигновено и пред мен застана жената с бричовете за езда и ме изгледа кръвнишки, макар и този път не през монокъла.
— Може ли да разговарям с госпожа Хеъруд? — осмелих се да попитам. — Става въпрос за…
— Не! — отвърна тя силно. — Върви си!
Но преди да успее да затръшне вратата, от вътрешността на къщата долетя глас.
— Кой е, Урсула?
— Едно момиче се опитва да ни продаде нещо — провикна се тя през рамо, а после се обърна към мен: — Върви си. Не искаме бисквити.
Зърнах възможността и се възползвах.
— Госпожо Хеъруд! — извиках. — Става въпрос за Бруки!
Сякаш направих магия и спрях времето. Като че ли цяла вечност жената на вратата стоя напълно неподвижна и ме зяпаше сякаш съм рисунка с човешки размери, изрязана от книга с картини. Дори не дишаше.
— Госпожо Хеъруд, моля ви! Казвам се Флавия де Лус и съм от Бишъпс Лейси.
— Покани я да влезе, Урсула — каза гласът.
Когато минах покрай нея и влязох в тесния коридор, Урсула не помръдна.
— Насам — обади се гласът и аз тръгнах към него.
Предполагам, че почти очаквах да видя спаружената госпожица Хавишам от „Големите надежди“ на Дикенс, стиснала плесенясалите си съкровища в пустия салон със спуснати пердета. Гледката обаче беше съвсем различна.
Ванета Хеъруд стоеше обляна от слънчева светлина пред еркерния прозорец и когато влязох, се обърна и протегна ръце към мен.
— Благодаря ти, че дойде.
Стори ми се около четирийсет и пет годишна, но трябваше да е доста по-възрастна. Как, за Бога, това прекрасно създание можеше да е майка на нехранимайкото на средна възраст Бруки Хеъруд?
Госпожа Хеъруд носеше елегантен черен костюм с ориенталско шалче на врата, а пръстите й пламтяха от диаманти.
— Трябва да се извиня заради Урсула — каза тя и взе ръцете ми в своите. — Брани ме ожесточено. Може би твърде ожесточено.
Кимнах глуповато.
— В моята професия уединението е от първостепенно значение, а сега с всичко това…
Тя разпери ръце, сякаш за да обхване целия свят.
— Разбирам. Съжалявам за Бруки.
Тя се обърна, извади цигара от сребърна табакера, запали я със сребърна запалка, приличаща на умален модел на лампата на Аладин, и издиша дълга струя дим, който, странно, но също изглеждаше сребрист на слънчевата светлина.
— Бруки беше добро момче — каза тя, — ала когато порасна, не стана добър мъж. Имаше фаталната дарба да убеждава хората да му вярват.
Не разбрах точно какво има предвид, но кимнах.
— Животът му не беше лек — продължи замислено госпожа Хеъруд. — Изобщо не беше толкова лек, колкото изглежда. — И изведнъж попита: — А сега, кажи ми, защо дойде?
Въпросът й ме хвана неподготвена. Защо наистина дойдох?
— Не се срамувай, дете. Ако си тук, за да изкажеш съболезнования, вече го направи и ти благодаря. Ако искаш, можеш да си вървиш.
— Бруки беше в Бъкшоу — рекох изведнъж. — Заварих го в салона посред нощ.
Идеше ми да си отрежа езика! Нямаше нужда майка му да разбира това — изобщо нямаше нужда, а и за мен никак не беше изгодно да й казвам.
Но част от мен знаеше, че няма страшно. Ванета Хеъруд беше професионалистка. Едва ли искаше да се разчуе за среднощните разходки на сина й. Не повече, отколкото аз.
