— Ще те помоля за една голяма услуга, Флавия. Ако се налага, кажи на полицията, но ако мислиш, че не е жизненоважно… — Госпожа Хеъруд се бе върнала до прозореца и се взираше през него в миналото. — Разбираш ли, Бруки си имаше… лоши черти, ако може така да се каже. Ако няма нужда да ги правим обществено достояние, тогава…
— Няма да кажа на никого, госпожо Хеъруд. Обещавам.
Тя се обърна и прекоси бавно стаята.
— Ти си забележително интелигентно момиче, Флавия — рече ми и след като се замисли за няколко секунди, добави: — Ела с мен, искам да ти покажа нещо.
Слязохме по едно стъпало, после се качихме по друго и стигнахме до онази част от къщата, на чиято врата бях почукала първо. Заради ниските тавани се наложи Ванета Хеъруд да се привежда, докато преминавахме от стая в стая.
— Това е ателието на Урсула — махна тя с ръка към едно помещение, което изглеждаше пълно с клонки и пръчки.
— Плете кошници — обясни госпожа Хеъруд. — Урсула е привърженичка на традиционните занаяти. Върбовите й кошници са печелили награди и тук, и на Континента. Честно казано — сниши глас до поверителен шепот, — заради миризмата на химични препарати често излизам навън, но в края на краищата тя само това си има, горкичката.
Химични препарати ли? Ушите ми се наостриха като на стар военен кон при звука на боен рог.
— Предимно сяра — продължи госпожа Хеъруд. — Урсула използва парите, за да избелва върбовите клонки. Стават бели като излъскани кости, но как само мирише!
Подозирах, че довечера до късно ще преглеждам книгите от химичната библиотека на чичо Тар. Вече премислях химичните възможности на салицина (C13H18O7) — открит във върбовата кора през 1831 г. от Леру — и добрата стара сяра (S). От опит знаех, че цветчета от върба, държани няколко седмици в кутия, издават отвратителен мирис на мъртва риба — факт, който съм запомнила за употреба в бъдеще.
— Насам — подкани ме госпожа Хеъруд и се приведе, за да не си удари главата в една особено ниска греда. — Внимавай да не се нараниш и гледай къде стъпваш.
Ателието й беше великолепно. Ясната северна светлина нахлуваше през високите ъгловати прозорци и създаваше впечатлението, че си се натъкнал случайно на стая насред горска поляна.
Под светлината стоеше голям дървен статив, а на него — недовършен портрет на Флоси, сестрата на Шийла Фостър, приятелката на Фели. Флоси седеше на голям тапициран стол с един крак свит под себе си и галеше огромна персийска котка, свила се в скута й. Котката поне имаше почти човешки вид.
Всъщност и Флоси не изглеждаше зле. Тя не ми беше голяма любимка, но не я винях. Портретът улавяше идеално, по начин, по който не би могъл и фотоапарат, лъскавата й безличност.
— Е, как ти се струва?
Огледах тубичките с боя, изцапаните с петна парцали и изобилието от четки с камилски косъм, които стърчаха навсякъде около мен от консервни кутии, стъклени чаши и бутилки като тръстики в блато през декември.
— Много хубаво ателие. Това ли искахте да ми покажете? — посочих към портрета на Флоси.
— Мили Боже, не! — отвърна тя.
Чак сега забелязах в другия край на ателието, срещу прозорците, два тъмни ъгъла, където може би дузина картини без рамки и с облепени с хартия гърбове стояха облегнати с лице към стената.
Ванета (вече мислех за нея като „Ванета“, вместо като „госпожа Хеъруд“) се наведе над тях и започна да ги прехвърля, все едно разглеждаше голям каталог с индексирани картончета.
— А, ето я — каза най-накрая тя и извади едно голямо платно.
Държеше картината с гръб към мен, докато я носеше към статива. Премести Флоси на един дървен стол, и обърна платното с лице и го постави на триножника.
После безмълвно отстъпи назад и ме остави да видя портрета.
Сърцето ми спря.
Портретът беше на Хариет.
Хариет. Майка ми.
Седи под прозореца в салона на Бъкшоу. От дясната й страна сестра ми Офелия, около седемгодишна, си играе с нишка червена прежда, оплетена около пръстите й като тънка алена змия. Отляво на Хариет другата ми сестра, Дафни, макар твърде малка, за да може да чете, е отбелязала с показалец до коя страница е стигнала на голяма книга: „Приказки от братя Грим“.
Хариет е свела нежно очи, с лека усмивка на лице като мадона, към белия вързоп в ръцете си: дете — бебе, облечено в дълга бяла дрешка с богата бродерия и дантели — може би рокличка за кръщене?
Искам да погледна майката, но очите ми непрекъснато се връщат към бебето.
Това, разбира се, съм аз.
— Преди десет години — казваше Ванета — отидох в Бъкшоу един зимен ден.
Вече стоеше зад гърба ми.
— Колко добре си го спомням. През нощта бе станало убийствено студено. Всичко беше покрито с лед. Позвъних на майка ти и й предложих да го оставим за друг път, но тя не искаше и да чуе. Каза, че заминавала и искала портретът да е подарък за баща ти. Щяла да му го даде, когато се върнела.
Зави ми се свят.
— Но така и не се върна — добави тихо Ванета, — а, честно казано, след това сърце не ми даваше да я занеса на баща ти. Горкичкият, толкова скърби.
