Подадох й ключа и Порцелан го взе от отворената ми длан с два пръста — сякаш съм заразна.
Без да продума, отключи вратата и излезе.
Зачудих се какво ли се очаква да изпитвам в подобен момент.
Честно казано, май ми се искаше Порцелан да се мъкне след мен, докато разследвах нападението срещу Фенела и убийството на Бруки Хеъруд. Дори бях мислила за начини да я разкарам, докато обикалям селото в търсене на информация. А може би съм очаквала прекалено въодушевено да седна с нея и търпеливо да й обясня поредицата от улики, насочили ме към извършителя… или извършителите.
Но сега, след като си тръгна, ме лиши от всичко това.
Отново бях сама.
„Както бе в началото, така е и сега, и така ще бъде завинаги. Амин.“
Нямаше с кого да говоря, освен със себе си.
И с Догър, разбира се.
Догър се припичаше на последните слънчеви лъчи в градината. Беше си изнесъл стар дървен стол от оранжерията и седнал на ръба му, заковаваше пирони в ламаринената лента на дървения сандък за чай, разположен в тревата пред него.
Седнах в оставената наблизо градинска количка.
— Намерили са още един труп — казах. — При Стобора.
Догър кимна.
— Чух, госпожице Флавия.
— Бебето на Бул е, нали?
Догър кимна отново и остави чука.
— Ще се изненадам, ако не е.
— Госпожа Малит ли ти каза?
Макар да знаех, че не е прието да разпитваш един прислужник за друг, нямаше друг начин. Не можех просто да звънна на инспектор Хюит и да го разпитам за подробностите.
— Не — отвърна Догър, готов да закове още един пирон. — Госпожица Порцелан ми каза.
— Порцелан ли? — попитах аз и махнах към прозореца на стаята си в източното крило. — Знаел си за Порцелан? Знаел си, че е тук?
— Да — отвърна Догър и не обясни по-подробно.
След няколко секунди се отпуснах и между нас се възцари онази разточителна тишина, която съпътства повечето разговори с Догър: тишина, толкова дълга, прозорлива и златна, че направо ти се струва непочтително да я нарушиш.
Догър обърна сандъка и започна да заковава ламаринена лента и от другата страна.
— Имаш много нежни ръце — казах най-накрая аз. — Все едно са на концертиращ пианист.
Догър остави чука и огледа дланите си и от двете страни, сякаш ги виждаше за пръв път.
— Уверявам ви, моите са си — каза той.
Този път нямаше никакво съмнение. Догър наистина се бе пошегувал! Но вместо да се разсмея снизходително, сега постъпих правилно, като кимнах мъдро, сякаш съм знаела през цялото време. Започвах да разбирам, че между приятели една усмивка понякога е по-добра от гръмък смях.
— Догър, искам да разбера нещо, свързано с кървенето от носа.
Останах с впечатлението, че ме изгледа остро, макар и да не го направи в действителност.
— Кръв ли тече от носа ви, госпожице Флавия?
— Не, не. Не става въпрос за никого от Бъкшоу. Говоря за госпожица Маунтджой от Върбовата вила.
Описах му какво съм видяла в онази влажна и мрачна кухня.
— Аха — рече Догър и замълча. След малко заговори отново — бавно — сякаш изваждаше думите една по една от дълбок кладенец.
— Честите кръвоизливи от носа, епитаксис, могат да се дължат на ред причини.
— Като например? — подканих го аз.
— Генетична предразположеност. Хипертония, или високо кръвно налягане… бременност… тропическа треска… назофарингален рак… тумор в надбъбречната жлеза… скорбут… някои старчески заболявания като втвърдяване на артериите. Може да е признак и за отравяне с арсеник.
Разбира се! Знаех си! Как можах да забравя!
— Но — продължи Догър, — от онова, което ми казахте, съдя, че причината е друга. Кървенето от носа при госпожица Маунтджой най-вероятно се дължи на прекомерен прием на рибено масло.
— Рибено масло ли? — Явно съм го споменала на глас.
— Предполагам, че го пие заради артрита — рече Догър и продължи да кове.
— Бляк — направих физиономия аз. — Ненавиждам мириса на рибено масло.
Но Догър бе погълнат от работата си.
— Не е ли странно — продължих, — как природата е вложила в черния дроб на рибата същата воня като в плевела миризлив гъши крак и плачещите върби?
— Миризлив гъши крак? — Догър вдигна очи учудено, но после добави: — А, да, разбира се. Метиламините. Бях забравил за тях, а…
— Да? — казах аз твърде бързо и твърде нетърпеливо.
От време на време паметта на Догър му служеше прекрасно за кратко време, както разнебитената стара кола на викария се движеше нормално само в дъжд.
Стиснах палците на ръцете и краката си и прехапах език.
Догър свали шапката си и се взря в нея, сякаш споменът бе скрит в хастара й. Намръщи се, избърса чело с предмишницата си и продължи колебливо:
— Струва ми се, че в списание „Хирургия“ пишеше за няколко случая от миналия век, при които от пациента се носела миризма на риба.
— Може да е бил рибар — предположих аз, но Догър поклати глава.
— В нито един от случаите пациентът не е бил рибар, нито пък е имал досег с риба. Дори след измиване рибешката миризма се е появявала отново, често след хранене.
— С риба ли?
Догър не ми обърна внимание.
— Разбира се, има една приказка от „Бхагават Гита“ за принцеса, от която се носела миризма на риба…
