— И? — подканих го аз и се настаних удобно, за да чуя приказката. В далечината комбайн бръмчеше тихо и слънцето сияеше в небето. „Какъв прекрасен ден!“ помислих си. — Я чакай, ами ако тялото е отделяло триметиламин?
Мисълта беше толкова вълнуваща, че скочих от количката.
— Не е немислимо — отвърна Догър замислено. — Шекспир може да си е мислил точно за това, когато е написал „Я, какво е това? Човек или риба? Живо или умряло? Риба ще е. Смърди на риба, и то не много прясна.“
Полазиха ме тръпки. Догър бе заговорил с ясен и уверен глас на актьор, казвал тези реплики многократно.
— „Бурята“ — рече тихо той. — Второ действие, втора сцена, ако не се лъжа. Както сигурно помниш, Тринкуло казва това на Калибан.
— Откъде знаеш всички тези неща? — попитах възхитено.
— От радиото. Преди няколко седмици слушахме пиесата.
Така беше. В Бъкшоу всеки четвъртък вечерта задължително се слушаше радио и наскоро трябваше да изтърпим цялата радиопиеса „Бурята“, без да се въртим.
Освен прекрасните звукови ефекти на бурята, не помнех много от пиесата, но явно Догър я помнеше добре.
— И това рибешко заболяване има ли си име? — попитах аз.
— Не, доколкото знам. Мисля, че се среща изключително рядко…
— Продължавай — казах нетърпеливо.
Но когато вдигнах глава към Догър, видях, че светлината е изчезнала от очите му. Взираше се в шапката, която стискаше с треперещи ръце, сякаш за пръв път я виждаше.
— Ще си ида в стаята — рече той и стана бавно от стола.
— Добре. Мисля и аз да се прибера. Една хубава дрямка преди вечеря ще ни се отрази добре.
Но не съм сигурна, че Догър ме чу. Той вече се отдалечаваше към кухненската врата.
След като икономът влезе в къщата, насочих вниманието си към дървения сандък, който заковаваше. В единия му ъгъл върху хартиен етикет бе изписано с мастило:
Тази страна е нагоре — Съдържание — Сребърни прибори — Де Лус — Бъкшоу.
Прибори? Нима Догър е прибрал семейство Мъмпетър в този сандък? Мама и татко Мъмпетър? Малкия Гриндълстик и сребърните му сестри?
Затова ли ги е полирал?
Защо, за Бога, ще го прави? Семейство Мъмпетър бяха детските ми играчки и само при мисълта, че някой друг…
Но нали Бруки бе убит с един от приборите от този комплект? Ами ако полицията…?
Заобиколих сандъка от другата страна: от онази, която Догър завъртя, когато се приближих.
Щом прочетох думите, изписани с грозни черни букви по дъската, в гърлото ми се надигна отвратителен горчив вкус.
„Аукционна къща «Сотбис», ул. «Ню Бонд», Лондон“
Татко пращаше семейните сребърни прибори, за да бъдат продадени на търг.
Атмосферата по време на вечеря беше мрачна. Най-лошото бе, че татко седна на масата без списание „Филателия“. Вместо да чете, той грижливо ми подаде граха и попита:
— Добре ли прекара днешния ден, Флавия?
Сърцето ми почти се късаше.
Макар татко на няколко пъти да е споменавал за финансовите си затруднения, те никога не са ми изглеждали особено страшни: просто далечна сянка като войната… и смъртта. Знаеш, че съществува, но не се тревожиш за това по цял ден.
Сега обаче, след като семейство Мъмпетър беше заковано в дървен сандък, готово да бъде натоварено на влака за Лондон и да го пипат разни непознати в зали за търгове, истината за финансовите проблеми на татко удари дома ни като тайфун.
А самият татко — миличкият татко — се опитваше да ни защити от реалността с любезен разговор на масата.
Усетих как очите ми се насълзяват, но не се осмелих да се разплача. За щастие седящата срещу мен Дафи не вдигна нито веднъж поглед от книгата си.
От лявата ми страна, в другия край на масата, Фели се взираше в скута си с пребледняло лице и стиснати побелели устни. Тъмните кръгове под очите й приличаха на синини, а косата й висеше отпусната и без блясък.
Единствената дума, с която можех да я опиша, беше „прокълната“
Химичната ми магия е подействала!
Доказателството беше фактът, че Фели си е сложила очилата, поради което заключих без съмнение, че цял ден се е взирала ужасено в посланието от духовете, материализирало се в огледалото.
Въпреки че от време на време беше жестока — а може би именно поради това — Фели беше от набожните хорица, които посвещават времето си на сделки с този и онзи светец за гладка кожа или лъч светлина да огрее златистата й коса, докато коленичи на олтара за причастие.
Докато аз като цяло вярвах в химията и щастливия танц на атомите, Фели вярваше в свръхестественото и именно от тази й вяра се бях възползвала.
Но не очаквах, че ще постигна подобен опустошителен ефект.
Част от мен ми казваше да се спусна към нея, да я прегърна и да й призная, че талкът — а не Бог — е виновен за нещастието й. А после щяхме да се посмеем заедно като в добрите стари времена.
Но не можех да го направя: това би означавало да си призная за лудорията пред татко, а исках да му спестя допълнителните тревоги.
Освен това Фели по-скоро би ме намушкала с каквото намери под ръка, без да се притеснява за снежнобялата покривка на масата.
