Което ме подсети за Бруки Хеъруд. Колко странно! Докато вечеряхме, никой не проговори за убиеца. Или пък убийците в множествено число.
Мисля, че чак тогава обърнах внимание на приборите. Вместо обичайните сребърни вилици и лъжици, на масата бяха поставени ножовете и вилиците с жълти дръжки, които държахме в кухнята, за да ги използва прислугата.
Не издържах повече. Бутнах стола си назад, промърморих да ме извинят и излязох. Докато стигна до вестибюла, сълзите ми вече течаха като дъжд по шахматно подредените черни и бели плочи на пода.
Хвърлих се на леглото и зарових лице във възглавницата.
Защо отмъщението болеше така? Не разбирах. Просто не е възможно. Отмъщението трябваше да е сладко, както и победата!
Докато лежах, сломена от скръб, чух звука от кожените обувки на татко по коридора.
Не можех да повярвам на ушите си. Какво правеше в източното крило? Откакто се преместих тук, той за пръв път стъпваше в тази част на къщата.
Татко влезе бавно в стаята с провлечени стъпки и го чух да спира. Миг по-късно усетих леглото да хлътва, когато седна до мен.
Не вдигнах лице от възглавницата.
След, стори ми се, ужасно дълго време, усетих ръката му нежно да ме докосва по главата — но само за миг.
Не ме погали, не каза и дума и аз бях доволна. Мълчанието му спестяваше на двама ни неловката ситуация, в която не знаем какво да кажем.
После си тръгна също толкова тихо, колкото дойде.
А аз заспах.
На сутринта светът изглеждаше напълно различен.
Подсвирквах си във ваната. Дори си изтърках хубаво лактите.
През нощта сънувах, че трябва да се извиня на Фели. Съвсем просто.
Първо трябваше да я обезоръжа. Второ, татко щеше да се впечатли, ако Фели му кажеше как съм се извинила. И трето, щях да се почувствам крайно самодоволна, задето съм постъпила правилно.
Освен това, ако си изиграех правилно картите, можех да измъкна някаква информация за Ванета Хеъруд от Фели. Разбира се, нямаше да й кажа за забравения портрет на Хариет.
Това беше идеалното решение.
Има нещо много красиво в звука на пианото, долитащ от съседна стая. Малко разстояние влива душа в инструмента — поне за моя чувствителен слух.
Докато стоях пред вратата на салона, Фели свиреше нещо от Рамо: мисля, че произведението беше
Изправих гръб и изпъчих гърди. Фели все ми повтаряше да не се прегърбвам и реших, че ще остане доволна да види, че следвам съветите й.
В мига, в който отворих вратата, музиката спря и Фели вдигна очи от клавишите. Учеше се да свири без очила, затова сега не ги носеше.
Нямаше как да не забележа колко е красива.
Очите й, които очаквах да са като две кухи дупки, сияеха студени и сини на утринната светлина. Изгледа ме гневно като татко.
— Да? — каза тя.
— Аз… дойдох да се извиня.
— Направи го тогава.
— Нали току-що го направих, Фели!
— Не, направи изявление. Заяви, че си дошла да се извиниш. Можеш да започваш.
Щеше да е по-унизително, отколкото си мислех.
— Съжалявам, че писах на огледалото ти.
— Да?
Преглътнах и продължих:
— Това беше подъл и глупав номер.
— Така е, противен червей такъв.
Фели стана от пианото и се приближи към мен като робот. Отстъпих неволно назад.
— Веднага се сетих, че си ти. Второзаконие? Египетска проказа? Хеморои? Краста и сърбеж? Типично в стила на Флавия де Лус. Все едно се бе подписала върху картина.
— Не е вярно, Фели. Вчера беше съсипана. Видях кръговете под очите ти на вечеря!
Фели отметна глава и се изсмя.
— Грим! — отвърна тържествуващо тя. — Талк! Не само ти знаеш подобни игрички, глупачке. Малко талк и пепел от камината. Цял следобед се опитвах да докарам точния нюанс. Само да си беше видяла изражението! Дафи каза, че едва не се напикала, докато се сдържала да не се разсмее!
Лицето ми пламна.
— Нали, Дафи?
Зад гърба си чух мазен кикот, обърнах се и видях Дафи да влиза през вратата — и да препречва пътя ми за бягство.
— „Това беше подъл и глупав номер“ — изимитира ме тя пискливо като папагал.
Подслушвала е от коридора как се извинявам!
Но сега, вместо да се спусна разярено към нея, както бих направила вчера, събрах цялата си вътрешна сила и я атакувах с ново и неизпробвано оръжие: ледено спокойствие.
— Коя е Хилда Муир? — попитах аз и Дафи спря на място, сякаш е застинала на снимка.
Давах й възможност да покаже необятните си знания. И подейства!
Като дойдох смирено при едната си сестра и не се разкрещях на другата, само за няколко минути си спечелих не едно, а цели две нови оръжия.
— Моля?
— Хилда Муир. Има нещо общо със Стобора.
„Хилда Муир“, каза Фенела, когато видяхме госпожа Бул на Канавката. „Хилда Муир“, повтори, когато занесох бъзовите клонки във фургона. „Сега всички ще умрем!“
— Коя е Хилда Муир? — попитах пак с новия си влудяващо спокоен глас.
