— Хилда Муир? Стобора? Да не искаш да кажеш Хилдемоир. Това не е име на човек, тъпачке. Тя е духът на бъзовите дървета. Идва да накаже хора, които режат клоните й без разрешение. Не си рязала бъзови клони, нали? — (При тези думи пак се изкиска.)
Дафи явно забеляза въздействието на казаното върху мен.
— Искрено се надявам да не си. Понякога посаждат бъзови храсти върху гробовете, за да се разбере дали мъртвият е щастлив в отвъдното. Ако храстът порасне, всичко е наред. Но ако не порасне…
В отвъдното ли? Порцелан не бе ли видяла полицаите да изваждат трупа на бебето от самото място — или съвсем близо до мястото, — от което откъснах клоните за огъня?
— Хилдемоир е горска фея — продължи Дафи. — Не помниш ли какво ти казахме за горските феи? За Бога, Флавия, беше само преди два дни. Горските феи са от Стария народ — отвратителните създания, които откраднаха скъпото бебе на Хариет и оставиха
Прикипя ми. Усещах как гневът се надига у мен като Червено море след преминаването на израилтяните.
— Надявам се да не си отрязала бъзови клонки от нечий гроб — продължи Дафи. — Защото тогава…
— Благодаря, Дафи — прекъснах я. — Информацията ти ми беше безкрайно полезна.
Без да кажа и дума повече, минах покрай нея и излязох от салона.
В ушите ми още звънтеше подигравателният смях на сестрите ми, когато се затичах по ехтящия коридор.
Влязох в лабораторията, заключих вратата и изчаках да видя какво ще направят ръцете ми.
Винаги ставаше така. Ако просто се отпуснех и се опитах да не размишлявам прекалено, великият бог на Химията щеше да ме напътства.
Малко след това, не знам защо, взех три шишенца от шкафа и ги поставих върху работния плот.
С пипета отмерих петнайсет милилитра бистра течност от първото шише в калибрирана епруветка. От втората бутилка отмерих осемдесет и пет милилитра течност в малка колба. Гледах възхитено как пред очите ми сместа постепенно добива червеникав цвят, щом смесих двете течности със стотина милилитра дестилирана вода.
Вълшебство!
Древните алхимици са я нарекли така, защото можела да разтваря злато, което те смятали за царя на металите.
Признавам, че винаги страшно се вълнувам, когато сама забърквам тази течност.
Всъщност
Веднъж видях тези екзотични плодове на витрина на главната улица. Господин Хюс, зарзаватчията, ги беше заредил пробно, но си останаха там, докато не почерняха и не се спаружиха като гнили прахавици.
„Бишъпс Лейси все още не е готов за нарове, каза той на госпожа Малит. Не заслужаваме тези плодове.“
Винаги съм се удивявала на начина, по който три бистри течности — азотна киселина, солна киселина и вода — се смесват и като с магия произвеждат цвят, при това не какъв да е цвят, а цвета на огнения залез.
Вихърът от оранжеви нюанси в стъкленицата сякаш илюстрираше идеално мислите, които се вихреха и се преплитаха в съзнанието ми.
Всичко беше ужасно сложно: нападението над Фенела, злокобната смърт на Бруки Хеъруд, внезапната поява и също толкова внезапното заминаване на Порцелан, появата едновременно на три различни места на триножниците на Хариет, странният антикварен магазин на противното семейство Петибоун, госпожица Маунтджой и Спънатите, отдавна забравеният портрет на Хариет, нарисуван от Ванета Хеъруд, и на фона на всичко това като басовия звук на църковен орган — постоянното бумтене на предстоящия банкрут на татко.
Цялата тази каша би накарала и архангел да се разплаче.
В стъкленицата кралската вода потъмняваше с всяка изминала минута, сякаш чакаше нетърпеливо някои отговори.
И внезапно видях решението.
Запалих спиртната лампа и поставих стъкленицата върху нея. Щях да затопля киселината бавно, преди да премина към следващата стъпка.
От скрина извадих малка дървена кутия, върху която чичо Тар е изписал с молив думата „платина“, и отворих капака. Вътре имаше сигурно дузина плочки от сребристосивия минерал, не по-големи от нокътя на възрастен човек. Взех едно парче, тежко около седем грама.
Загрях кралската вода до необходимата температура, хванах парченцето платина с пинцета и го надвесих над колбата. Като изключим свистенето на пламъка на спиртната лампа, в лабораторията беше толкова тихо, че чух едва доловимото
В първия миг нищо не се случи.
Но след това течността в стъкленицата започна да става тъмночервена.
И платината започна да се свива.
Това беше любимата ми част!
Сякаш агонизиращо, парчето метал пълзеше към стъклената стена на колбата и се опитваше да избяга от поглъщащата го киселина.
И изведнъж — пуф! — и платината изчезна.
Почти чух как кралската вода облиза устни. „Допълнително, моля!“
Не че платината не се отбранява достойно. Най-важното, напомних си аз, бе следното: платината не може да се разтвори само с една киселина!
