Не, азотната киселина не можеше сама да разтвори платината, а металът само щеше да се изсмее на солната киселина. Чак когато двете се съюзят, успяват да я разградят.
От това можех да науча ценен урок — всъщност два.
Първият: аз бях платината. Нужен беше повече от един враг, за да надвие Флавия Сабина де Лус.
Остатъчният продукт в стъкленицата беше двухлорид на платината, който сам по себе си можеше да се използва — може би щях да го приложа в бъдещ експеримент — за тест за наличие на никотин или калий. По-съществен в случая обаче беше фактът, че макар плочката платина да бе изчезнала, се беше образувало нещо ново, и то с цял куп нови свойства.
И в този миг изведнъж зърнах отражението си и стъклениците — взирах се с ококорени очи в мътната течност в колбата, която се движеше неспокойно и доби нездрав жълт цвят, сякаш е рееща се мъгла в кристална топка на гадателка.
Разбрах какво трябва да направя.
— А, Флавия — каза викарият. — Липсваше ни на неделната служба.
— Съжалявам, отче. Малко се претоварих в съботи с панаира и всичко останало.
Тъй като по принцип не е нужно да се хвалим с добрите си дела, реших, че не е необходимо да споменавам за помощта, която оказах на Фенела. И, както излезе, добре че си задържах езика зад зъбите, защото викарият бързо зачекна точно тази тема.
— Да — рече той. — Баща ти ми обясни, че са те оставили да си поспиш на воля в неделя. Наистина, Флавия, толкова мило беше от твоя страна да постъпиш като добър самарянин. Много мило.
— За мен бе радост да помогна — отвърнах с подобаваща скромност.
Викарият стана и се протегна. Подрязваше с кухненски ножици туфите трева, пораснали около дървените крака на табелата с надпис „Свети Танкред“.
— Божиите дела се проявяват под най-неочаквани форми — каза той, когато се обърна и видя, че наблюдавам ухилена работата му. — Посетих бедната душа в болницата веднага след сутрешната служба.
— Говорили сте с нея? — попитах смаяна.
— О, не скъпа, не. Убеден съм, че тя дори не усети присъствието ми. Сестра Дъган ми каза, че не е дошла в съзнание. Циганката, разбира се, не сестра Дъган. И че тя, циганката имам предвид, е прекарала неспокойна нощ, викала от време на време за нещо скрито. Бълнувала горката.
Нещо скрито ли? Какво ли е имала предвид Фенела?
Вярно, че ми спомена за жената, на която гледала точно преди мен: казала й, че нещо било заровено в миналото, но това броеше ли се за скрито? Струваше си да пробвам.
— Много жалко, нали? — поклатих глава. — Нейната шатра бе най-посещаваната атракция на панаира, докато не изгоря. Каза ми как стреснала някаква жена точно преди мен, когато познала нещо за миналото й.
Помръкна ли леко лицето на викария?
— Миналото ли? Едва ли. Преди теб в шатрата й беше госпожа Бул.
„Госпожа Бул? Точно в целта!“ А преди малко бях готова да се закълна, че първата среща на госпожа Бул с Фенела от няколко години насам, беше в мое присъствие в събота на Канавката — след панаира.
— Сигурен ли сте?
— Напълно — отвърна викарият. — Стоях до стрелбището с кокосовите орехи и говорех с Тед Сампсън, когато госпожа Бул ме помоли да наглеждам децата й за няколко минути. „Няма да се бавя, отче, рече тя. Но искам врачката да ми гледа, за да се уверя, че няма да имам повече от тези калпазани.“ Шегуваше се, разбира се, ала въпреки това ми се стори странно, че го казва при тези обстоятелства. — Викарият се изчерви. — О, скъпа, колко съм недискретен. Веднага трябва да забравиш разговора ни.
— Не се тревожете, отче. И дума няма да кажа.
Направих жест, сякаш зашивам устата си с игла и дълъг конец. Викарият направи физиономия, щом видя гримасата ми.
— Освен това — продължих аз — семейство Бул не са от вашата енория.
— Няма значение. Дискретността не се ограничава само до хората от една вяра.
— Госпожа Бул „спъната“ ли е? — попитах изведнъж.
Той сбърчи чело.
— „Спъната“ ли? Откъде ти хрумна това? Та тази чудата вяра, ако не се лъжа, е изчезнала в края на осемнайсети век. Вярно, носеха се разни слухове, но човек не бива…
— Наистина ли е изчезнала? — прекъснах го аз.
Възможно ли бе Спънатите да са се покрили толкова успешно, че и самият викарий да не знае за присъствието им в Бишъпс Лейси?
— Независимо от вярата на госпожа Бул — продължи той, — не бива да съдим убежденията на другите, нали?
— Май да — отвърнах и в същия миг осъзнах какво бе споменал преди малко.
— Казахте, че сте разговаряли с някой си господин Сампсън, нали? За господин Сампсън от Източен Финчинг ли става въпрос?
Викарият кимна.
— Тед Сампсън. Идва да помага с шатрите и павилионите. От двайсет и пет години се занимава с това. Казва, че така се чувства близо до родителите си — те са погребани тук, в църковния двор. Разбира се, той живее в Източен Финчинг, откакто се ожени за…
— Да? — подканих го аз. Ако имах котешки мустаци, щяха да потрепват.
— О, много се разбъбрих. Извини ме, скъпа.
Викарият коленичи и продължи да подрязва тревата и аз разбрах, че разговорът ни е приключил.
