Гумите на Гладис мъркаха по шосето, докато фучахме към Източен Финчинг. В началото пътуването бе леко, но когато пътят тръгна да се вие по околните хълмове, се наложи да натисна здраво педалите.
Докато стигна до Просешкия кладенец на билото на хълма Денам, вече пуфтях като парен локомотив. Слязох от колелото, облегнах го на каменния кладенец и коленичих да пийна вода.
Просешкият кладенец не беше толкова кладенец, колкото естествен извор: място, където водата извираше изпод земята още от времето, когато от освежаващите му ледени води са пили римляните.
Знаех, че изворната вода представлява забележителна смесица от химични вещества: калций, магнезий, калий, желязо и разнообразни соли и сулфати. Взех очуканата метална чаша, която висеше окачена на верижка, загребах от клокочещата вода и пих дълго, докато не усетих как костите ми укрепват.
С все още течаща по брадичката вода се изправих и огледах местността. Зад мен като на носна кърпа за пикник на кукли лежеше Бишъпс Лейси. През селото, от отсамната страна на главната улица, река Ефън се виеше лениво, преди да продължи на югозапад към Бъкшоу.
Сега, две седмици след началото на жътвата, почти цялата околност беше заменила яркозелената си лятна премяна с по-бледо сивкавозелено, сякаш Майката природа бе задрямала и бе оставила цветовете да избледнеят.
В далечината по хълма като голяма черна буболечка пълзеше трактор, теглещ брана през една нива, а бръмченето на двигателя му се чуваше ясно.
Тук отвисоко на юг се виждаше Стобора — зелен оазис при завоя на реката. А ето там беше Бъкшоу със сияещи на слънцето топли камъни, сякаш изсечени от жълт кварц и шлифовани от виртуозен ювелир.
„Къщата на Хариет“, помислих си незнайно защо. Гърлото ме задращи сигурно заради изворната вода. Взех Гладис и потеглих към Източен Финчинг.
Оттук насетне пътят вървеше надолу. След като завъртях здраво педалите, набрах скорост, вдигнах крака на кормилото и с Гладис се понесохме брулени от вятъра по прашния път чак до главната улица на Източен Финчинг.
За разлика от съседните Молдън Фенуик и Бишъпс Лейси, Източен Финчинг не беше китно селце със старинна архитектура. Тук нямаше къщи с дървени греди, нито пъстри цветя в градините. Думата, която ми дойде наум, бе „мърляво“.
Прозорците на поне половината магазини по главната улица бяха заковани с дъски, а онези, които още работеха, имаха тъжен и сломен вид.
На витрината на магазина за тютюн на ъгъла една табела рекламираше „Днешните вестници“.
Камбанката над вратата издрънча грубо, когато влязох вътре, а побелял мъж със старомодни квадратни очила, вдигна поглед от вестника.
— Какво обичате? — попита той, сякаш съм го изненадала в банята.
— Извинете, чудя се дали бихте могли да ми помогнете. Търся господин Сампсън, Едуард Сампсън. Знаете ли къде живее?
— Каква работа имаш с него? Продаваш бисквити, нали?
Устните му се разтеглиха в противна усмивка и разкриха три ужасяващи зъба, които изглеждаха като изрязани от гнило дърво.
Горе-долу същото ми каза и онази отвратителна Урсула на вратата на Ванета Хеъруд: безвкусна шега, която явно е плъзнала из цялата околия, както само безвкусните шеги могат.
Замълчах.
— Бисквити ли продаваш? — попита мъжът пак като комик в локал, повтарящ до втръсване някой виц.
— Всъщност не. Родителите на господин Сампсън са погребани в църковния двор на Бишъпс Лейси, а църквата създаде фонд за поддръжка на гробовете. Заради войната… нали разбирате, решихме, че може би той ще иска да…
Мъжът ме изгледа скептично над очилата си. Трябваше да измисля нещо по-убедително.
— А, за малко да забравя. Викарият ме помоли да му благодаря от негово име и от името на дамите от Женския институт за помощта му на панаира в събота. Събитието постигна зашеметяващ успех.
Но за това заслуга имаха Женският институт и Женското църковно дружество. Продавачът сбърчи отвратено нос, побутна очилата на носа си и посочи с палец към улицата.
— Жълтата ограда, дворът за скрап — каза той и заби нос във вестника.
— Благодаря ви. Много сте мил.
И го казах почти искрено.
Нямаше как да не забележа къщата. Високата дървена ограда, боядисана в нюанс на жълтото, който издаваше, че е била използвана изостанала от войната авиационна боя, беше хлътнала навътре и навън от трите страни на голям двор.
Очевидно оградата бе скована в опит да се скрие от улицата грозотата на боклукчийския занаят, но без особен успех. Зад дъските купчини с ръждясали метални отпадъци се извисяваха към небето като нахвърляни на купове гигантски кибритени клечки.
Върху оградата с големи червени букви, явно написани от неопитна ръка, стоеше надпис: „Сампсън скрап — строителни отпадъци — изгодни цени — автомобилни части“.
Двете крила на портата бяха подпрени с метална тръба. Прилепих око до процепа между тях и надзърнах вътре.
По дяволите! Нищо не се виждаше. От този ъгъл гледката препречваше разнебитен преобърнат камион с липсващи гуми.
Озърнах се набързо към улицата, дръпнах металната тръба, открехнах портата, поех си дълбоко въздух и се проврях през нея.
