Пред мен изникна табела с кървавочервени букви върху изтърбушен фургон за пренасяне на мебели: „Внимание: куч“ — сякаш въпросното животно е разкъсало гърлото на художника, преди да успее да завърши последната буква „е“.
Спрях и се ослушах, но от звяра нямаше и следа. Може би предупреждението целеше само да подплаши непознати.
В другия край на двора имаше големичка ламаринена барака, която, съдейки по следите от гуми пред двукрилата й врата, се използваше редовно. От дясната ми страна като ред сушилни за хмел, купчините с метал, които бях видяла през портата, обрамчваха пътя към задната част на имота. От най-близкия куп стърчеше — сякаш току-що е паднал и се е врязал в метала — половин самолет „Спитфайър“ с ярки надписи на военновъздушните сили в червено, бяло и синьо, като че нанесени вчера.
Оградата криеше истинските размери на парцела, който беше поне няколко акра. Отвъд планините метални отпадъци, тук-таме от тревата тъжно се подаваха останки от разнебитени автомобили, а дори и в дъното на двора, където боклуците постепенно отстъпваха място на овощна градина, сред дърветата проблясваха парчета цветен метал и сигнализираха, че и там има паднали жертви.
Докато вървях предпазливо по настланата с чакъл пътека между купчините счупени машини, от време на време чувах по някое издрънчаване на ръждясал метал, сякаш останките се опитваха да се стоплят на слънцето, достатъчно, че да оживеят — но без успех.
— Има ли някой? — провикнах се с отчаяната надежда, че никой няма да отговори, както и стана.
В края на едно разклонение на пътеката имаше тухлена постройка: склад или перално помещение с кръгъл комин, който се извисяваше на десет метра над плоския покрив.
Прозорците бяха толкова мръсни, че дори след като ги изтрих с ръка, не успях да надникна вътре. Вместо брава вратата имаше нещо като самоделно резе от заварени железни парчета.
Поставих палец на езичето и го натиснах. Резето се вдигна, вратата се отвори и аз влязох в мрачното помещение.
Вътре беше изненадващо празно. От едната страна имаше голяма пещ, зад чиято отворена вратичка се виждаше покритото с пепел и сажди дъно. Отстрани имаше монтирано нещо, което приличаше на вентилатор.
Тези не са се променили от четири-петстотин години, помислих си аз. Освен електрическия вентилатор, това устройство почти не се различаваше от пещите на алхимиците, описани на страниците на няколко ръкописа в библиотеката на чичо Тар.
По същество тази пещ приличаше на газовата, монтирана от чичо Тар в лабораторията в Бъкшоу, само че беше много по-голяма, разбира се.
Върху тухленото огнище пред пещта, до дълъг стоманен черпак, лежаха няколко счупени леярски форми: дървени сандъци, пълни с пясък, върху който се притискаха предметите, за да оставят отпечатък, в който след това се изливаше разтопеното желязо.
„Имат формата на кучета“, помислих си. „Шпаньоли, като ги гледам, притиснати в пясъка, за да бъдат отлети две подпорки за врати.“
Или триножници за камина.
И макар още да не бях имала възможност да проверя дали са истински, разбрах, че именно тук, в импровизираната леярна на Едуард Сампсън, са били направени копията на Лисицата Сали и Шопо: копията, които най-вероятно в момента стояха на местата на оригиналите в камината в салона на Бъкшоу.
В такъв случай къде са оригиналите на Хариет? Тях ли видях в гаража на госпожица Маунтджой — склада за антики, в който Бруки Хеъруд пазеше съкровищата си? Или бяха триножниците, които видях в ръцете на Сампсън, двуногия булдог, от прозореца на антикварния магазин на Петибоун? Потръпнах само при мисълта.
Въпреки това вече бях свършила по-голямата част от работата, заради която дойдох тук. Оставаше само да претърся гаража за документи. С малко късмет можеше да се натъкна на познато име.
В този миг навън избръмча двигател на автомобил.
Бързо огледах помещението. Освен да се пъхна в студената пещ, нямаше къде другаде да се скрия. Единствената друга възможност бе да изтичам навън и да се опитам да избягам.
Спомних си за Хензел и Гретел, когато затворих тежката врата на пещта след себе си, и клекнах.
„Съсипах още една рокля, помислих си аз, и ме чака още една лекция от разочарования татко.“
В този миг чух стъпки по каменния под.
Едва се осмелявах да дишам — тухленият кошер, в който се бях сгушила, щеше страшно да усили звука.
Стъпките спряха, сякаш човекът отвън се ослушваше.
После тръгнаха отново… и пак спряха.
Чу се метално ДРЪН, когато нещо докосна вратата на пещта само на сантиметри от лицето ми. И тогава бавно… толкова бавно, че едва не изпищях от напрежението… вратата на пещта се отвори.
Първото, което видях, бяха ботуши: големи, прашни и очукани от работа.
После зърнах крачолите на гащеризона.
Вдигнах очи и го погледнах в лицето.
— Дитер!
Беше Дитер Шранц, работник във фермата Кълвърхаус и единственият останал в Бишъпс Лейси военнопленник, избрал да заживее в Англия след края на войната.
— Ти ли си, наистина?
Дори след като се изправих, Дитер се извисяваше високо над мен, а сините му очи и русата коса му придаваха вид на безкрайно пораснал ученик.
