— Какво правиш тук? — попитах аз с глуповата усмивка.
— Може ли и аз да те попитам същото? — махна Дитер към помещението. — Освен ако този парцел не е станал част от Бъкшоу, ми се струва, че доста си се отдалечила от дома.
Усмихнах се учтиво на шегичката му. Дитер си падаше по сестра ми Фели, но като изключим това, беше добър младеж.
— Играех си на ребус с имена — отвърнах аз и започнах да обяснявам припряно правилата, които си измислях в движение. — Източен Финчинг носи двойно повече точки, защото е съставно име, а „Сампсън — Скрап и строителни отпадъци“ носи тройно повече точки заради трите „С“, схващаш ли? Щях да получа и бонус за библейското име3, но днес не е неделя, така че не се брои.
Дитер кимна сериозно.
— Английските правила са много сложни. Така и не ги научих.
Той тръгна към вратата, но се обърна да види дали идвам.
— Хайде — подкани ме. — В твоята посока съм, ще те закарам.
Още не бях готова да си тръгна, но знаех, че душенето ми наоколо е приключило. Какво в крайна сметка бих могла да открия с двуметров бивш военнопленник по петите?
Примижах на светлината, когато излязохме навън. В другия край на пътеката старият сив трактор на Дитер пуфтеше на себе си като слон, попаднал случайно в гробище за слонове: малко шокиран да се озове сред костите на предците си.
Затворих портата, качих се на пречката между двете задни гуми и вдигнах Гладис след себе си. Дитер включи на скорост и потеглихме, а високите гуми на трактора хвърляха зад нас струи прах като тъмни фойерверки.
Летяхме като вятъра под лъчите на септемврийското слънце и пиехме свежия есенен въздух, затова чак след като изкачихме наполовина южния склон на хълма Денам, ми просветна.
Задните ми части бяха здраво прилепени към един от калниците на трактора, а краката си бях опряла в потракващата напречна греда между двете колела. От скоростта земята под краката ми представляваше размазано зеленикавочерно петно.
„Какво, запитах се изведнъж, прави един фермер толкова далеч от фермата без ремарке, плуг или брана?“ Просто нямаше никаква логика.
Кожата ми настръхна.
— Кой те изпрати? — извиках над свистящия в ушите ни вятър и рева на мотора.
— Моля?
От опит знаех, че печели време.
— Какво? — повтори Дитер, сякаш не ме е чул, което необяснимо защо страшно ме ядоса.
— Татко те е пратил, нали?
Но още докато изричах думите, осъзнах, че греша. По-скоро Човекът на луната щеше да позвъни на Ловеца на плъхове, отколкото татко да се обади по телефона на Дитер.
— Инспектор Хюит!
Хващах се като удавник за сламка. Инспекторът си имаше официално превозно средство и никога нямаше да прати цивилен да му върши работата.
Дитер дръпна скоростния лост, тракторът забави ход и спря на малка отбивка, където имаше дървена платформа, отрупана с кутии от мляко.
Обърна се към мен със сериозно изражение.
— Изпрати ме Офелия — каза той.
— Фели ли? — изписках аз. Нима сестра ми го е накарала да ме следи цял ден?
Как смееше! Проклета да е! Възмутително!
Фактът, че бях отклонена — изтръгната — на практика отвлечена от важно разследване — и то от собствената ми се сестра, ме разяри.
Неописуемо.
Без да продумам, скочих от трактора, свалих Гладис и тръгнах пеша надолу по хълма с развята опашка.
Щом се отдалечих достатъчно, стъпих на педала, възседнах колелото, потеглих несигурно, но запазих достатъчно равновесие, за да се оттегля с обидено достойнство.
Няколко секунди по-късно чух как тракторът пали, но не се обърнах.
Дитер се изравни с мен и подкара успоредно.
— Тревожеше се за теб — каза той. — Искаше да проверя дали си добре.
Фели да се тревожи за мен? Не ми се вярваше. Случаите, в които се е държала поносимо с мен през последните години, се брояха на пръстите на едната ми ръка.
— Искаш да кажеш, да ме шпионираш — сопнах се аз.
Злобно беше от моя страна, но го казах. Харесвах Дитер, ала побеснявах от мисълта, че сестра ми го върти на малкия си пръст.
— Хайде, качвай се — рече Дитер и спря трактора. — Заедно с колелото.
— Не, благодаря. Предпочитам да остана сама.
Завъртях педалите по-бързо, за да изпреваря трактора. По-надолу по пътя можех да го изчакам и снизходително да се кача на машината за триумфално влизане в селото.
Но когато се сетих за това, вече бях изминала половината главна улица.
Разочаровах се, че не открих Догър в оранжерията. Обожавах да се промъкна вътре, да седна тихо до него и да си побъбрим сладко като двама старци, седнали на пейка до езерце с патици.
Когато се нуждаех от информация, вторият човек, при когото ходех, беше госпожа Малит, но щом влязох в кухнята, видях, че вече си е тръгнала.
Бих дала всичко да успея да изкопча нещо за Спънатите от Дафи, но не желаех повече да говоря с нея. Още не си бях отмъстила за участието й в инквизицията в избата, макар вече два пъти да наруших обиденото си мълчание, за да я разпитам за Посейдон и Хилда Муир — по-точно Хилдемоир — и горските феи.
Струваше ми се невъзможно да спечелиш война, ако непрекъснато търсиш съвети от противника. Освен това общуването — или както там се нарича, когато става въпрос за сестри — с врага те разколебава да ги фраснеш в мутрите.
