Главата ми бръмчеше от информация, а не бях намерила време да я осмисля.
Някои от най-интересните заключения вече се оформяха в съзнанието ми — събираха се и се свързваха помежду си, както сребърният хлорид (добрият стар AgCl) образува нещо като химично сирене, когато се смесят разтворим хлорид със сребърен нитрат.
Смесица! Това беше думата. Щях ли някога да успея да разнищя тази сложна смесица от оплетени загадки?
Едно беше очевидно: трябваше да науча още — още много — за Спънатите, а беше пределно ясно, че никой от Спънатите, които познавах, нямаше да улесни живота ми, като си каже всичко.
Събудих се от барабаненето на вода по покрива и улуците — звукът от дъжд над Бъкшоу.
Още преди да отворя очи, чух как цялата къща оживява по начин, по който това никога не се случваше в сухо време — дълбоко влажно вдишване и издишване — сякаш след лудешки спринт, продължил векове, старата уморена къща най-сетне прекосяваше финиша.
В коридорите тихо свистеше вятър и от неочаквани ъгли ставаше течение. Въпреки размерите си Бъкшоу притежаваше уюта на подводница.
Загърнах се с одеялото и отидох до прозореца. Навън валеше като из ведро, а капките приличаха на черти, начертани с молив и линия. Подобен дъжд не спираше бързо — щеше да вали часове наред.
Татко отбеляза пристигането ми на масата за закуска със стегнато кимване. Поне не се опитваше да води ведър разговор, поради което казах наум кратка благодарствена молитва.
Фели и Дафи, както обикновено, бяха заети да се правят, че не ме виждат.
В дъждовни дни атмосферата на масата беше по-мрачна от обикновено и тази сутрин не правеше изключение.
Септемврийското меню за закуска влезе в сила преди почти две седмици и основата на езика ми потръпна леко, когато госпожа Малит поднесе на масата дневния ни порцион от:
Препечени филии.
Овесена каша.
Ябълков сок.
Фурми.
Фурмите, задушени в масло и поднесени със студена сметана, бяха поредното кулинарно извращение на госпожа Малит. Приличаха и имаха вкус на нещо, откраднато от ковчег посред нощ на гробището.
— Подай ми мозъка на мъртвеца — казваше Дафи, без да вдига очи от книгата си, а татко я поглеждаше кръвнишки, докато най-новият брой на списание „Филателия“ не привлечеше вниманието му обратно към страниците си — процес, който продължаваше не повече от две секунди и половина.
Но днес Дафи не каза нищо, протегна механично ръка и сипа няколко лъжици от гнусната смес в чинията си.
Фели още не беше слязла, затова се измъкнах сравнително лесно.
— Ще ме извините ли? — попитах и татко изръмжа.
Няколко секунди по-късно вече вадех от дрешника в коридора яркожълтия си дъждобран.
— Когато караш колело в дъжда — беше ми рекъл Догър, — е по-важно да те виждат добре, отколкото да останеш суха.
— Искаш да кажеш, че винаги мога да се изсуша, но не мога да възкръсна, ако ме блъсне кола — отвърнах тогава аз, отчасти на шега.
— Именно — беше отвърнал Догър със съвършена усмивчица и бе продължил да лъска обувките на татко.
Дъждът още се сипеше неумолимо, когато се стрелнах към оранжерията, където бях оставила Гладис. Тя не обичаше много дъжда, тъй като от него се каляше, но никога не се оплакваше.
Бях си съставила внимателно маршрута до „Рокс Енд“, така че да не минавам през Канавката, покрай страховитата госпожа Бул.
Докато карах по пътя към Бишъпс Лейси с жълтия си дъждобран, си спомних какво бе казал Догър по въпроса за видимостта. Въпреки мъглата, която се стелеше като сиво пране над мокрите ниви, навярно се виждах от километри. И въпреки това в известен смисъл, тъй като бях едва единайсетгодишна, носех най-доброто невидимо наметало на света.
Сетих се за онзи път, когато госпожа Малит ме заведе на кино да гледаме „Невидимият човек“. С автобуса отидохме до Хинли, за да купим нова рокля, след като съсипах официалната си пролетна одежда при един особено интересен — но провалил се — експеримент със сярна и солна киселина.
След отегчителен час в „Модният бутик на Елинор“ — магазин на главната улица с витрина, обсипана с хартиени табели в ужасяващи нюанси на розовото и синьото — „Най-модерните пролетни рокли за млади госпожици!“ „Нова колекция от Лондон!“ „Красиви за Великден!“ — госпожа Малит се смили над мен и предложи да отскочим до близката чайна.
Там седяхме четирийсет и пет минути на маса край прозореца и гледахме хората, минаващи по тротоара навън. Госпожа Малит се бе разбъбрила и може би забравила, че не съм приятелката й госпожа Уолър, се изпусна за няколко неща, които, макар да не ми се сториха важни, можеше да са ми от полза, когато порасна.
След чая и пастите, тъй като разполагахме с почти целия следобед („Много храбро се държа в магазина, миличка, въпреки онези вещици с карфиците и шивашкия метър!“), госпожа Малит предложи да ме заведе в киното, което зърнала на една уличка до чайната.
Тъй като госпожа Малит беше гледала „Невидимият човек“ преди години, през целия филм не млъкна и ме побутваше с лакът, докато ми обясняваше случващото се на екрана.
— Той ги вижда, но те него — не.
