Идеята на лудия учен да се инжектира със силна белина, за да стане невидим, ме развесели, но ме шокира начинът, по който се отнасяше с лабораторните си принадлежности.
— Това е само реквизит, скъпа — успокои ме госпожа Малит, когато сграбчих ръката й при едно разбиване на стъкленици.
Но сега като се замислих, филмът не беше особено добър. Не за пръв път се сблъсках с идеята за невидимостта — изкуство, което бях принудена да овладея от деня на прохождането си.
Видим и невидим: номерът едновременно да присъстваш и да те няма.
— Юхууу! — извиках, когато профучах през локвите покрай „Свети Танкред“ и излязох на главната улица.
В другия край на селото завих на юг. В далечината се виждаше Джак Фенерът — скалист хълм с формата на череп, надвиснал над мястото, на което отивах: „Рокс Енд“.
Движех се паралелно на Канавката на около кило метър източно от нея и след няколко минути вече се спусках по инерция през една от обширните морави, простиращи се от трите страни на хълма.
И преди съм идвала в „Рокс Енд“ на посещение при стария училищен директор на татко, доктор Кисинг. Тогава го намерих на запусната остъклена тераса в старческия дом и сега очаквах да вляза в същия мавзолей.
Но за моя изненада, щом скочих от Гладис пред входа, се озовах срещу самия възрастен господин в инвалидна количка, седнал под голям пъстър чадър, забучен на моравата.
Той ми помаха, докато газех тежко към него през мократа трева.
— Я, Флавия! „Денят, който води млад посетител на прага ми, не може да е лош“. Думи на Хораций… или пък на Катул?
Усмихнах се, сякаш знаех, но съм забравила.
— Здравейте, доктор Кисинг — поздравих го и му подадох кутия цигари „Плейърс“, които бях свила от чекмеджето за бельо на Фели.
Тя ги беше купила, за да впечатли Дитер, но той шеговито я отказа от пушенето. „Не, благодаря, рече, когато сестра ми му предложи цигара, съсипват гърдите“, и Фели прибра кутията, без да я отвори. Фели беше необичайно горда с гърдите си.
— Ах, колко мило от твоя страна да се сетиш за една от най-големите ми слабости — рече доктор Кисинг и извади сякаш от нищото кибрит и ловко запали една клечка още докато отваряше цигарите.
Той вдиша дълбоко и задържа дима в дробовете си, като че цяла вечност. После издиша бавно пушека и загледан в далечината, сякаш говореше на друг, издекламира:
Като оръжие ще го пронижат и смъртта ще го сполети ли?
Кръвта ми се смрази при последния стих. За цигарите ли говореше, или за странната смърт на Бруки Хеъруд?
Разговорите с доктор Кисинг бяха като игра на шах. Нямаше пряк път.
— Спънатите — рекох като свой първи ход.
— Ах, да — усмихна се той. — Спънатите. Знаех си, че ще ме питаш за тях. Щях да се разочаровам, ако бе попитала друго.
Възможно ли беше господин и госпожа Петибоун да са му казали, че разпитвам по този въпрос? Стори ми се малко вероятно.
— Нали не подозираш, че съм от тях?
— Не — отвърнах аз и се опитах да не изоставам в играта. — Но си знаех, че племенницата ви…
До този момент почти бях забравила, че доктор Кисинг е чичо на госпожица Маунтджой.
— Племенницата ми ли? Помислила си, че Тилда ме осведомява за твоите…? Мили Боже, не! Тя нищо не ми казва… нито пък някой друг. Дори Бог не знае какво прави лявата ръка на Тилда напоследък.
Доктор Кисинг видя недоумението ми.
— Не търси по-далеч от домашното огнище — каза той.
— Госпожа Малит?
Доктор Кисинг се разкашля и гърдите му изсвистяха — по начин, който тревожно ми напомни за Фенела, — но се успокои, като си запали втора цигара.
— Всеизвестно е, че си в непосредствен контакт с уважаемата госпожа Малит. Останалото са чисто и просто догадки. Моя милост, разбира се — продължи той, — не е имала честта да общува лично с добрата жена. Доколкото знам обаче, тя е известна надлъж и нашир с, ах…
— Склонността си към обсъждане на другите хора — допълних аз.
Доктор Кисинг се поклони леко.
— Проницателността ти е обезоръжаваща.
Този човек ми харесваше все повече.
— Научих за Никодимус Флич и как е донесъл вярата си в Бишъпс Лейси. Знам, че няколко души в околността все още изповядват тази вяра и понякога се събират при Стобора.
— За кръщения.
— Да — казах аз. — За кръщения.
— Много по-честа практика в миналото. Вече са останали малко Спънати в детеродна възраст.
Опитах се да преценя кои ли са те. Тилда Маунтджой и госпожа Петибоун определено не бяха сред тях.
— Мисля, че горката госпожа Бул беше последната — рече доктор Кисинг и забелязах, че ме наблюдава с крайчеца на окото си.
— Госпожа Бул ли?
Нима госпожа Бул беше от Спънатите?
— Госпожа Бул, която живее на Канавката ли? — попитах. — Онази, чието бебе откраднали циганите?
Не се сдържах. Макар да не вярвах на тази история, страшните думи се изплъзнаха от устата ми, преди да се усетя.
Доктор Кисинг кимна:
