— Така разправят.
— Но вие не им вярвате.
Вече бях загряла и долавях всеки намек в думите на стареца.
— Признавам, че не вярвам циганите да са отвлекли детето. И сигурно очакваш да ти обясня защо.
Успях само да се ухиля глуповато.
Макар дъждът още да се сипеше върху чадъра с монотонно барабанене, под него беше изненадващо спокойно и топло. В другия край на моравата грозната сграда на старческия дом приличаше на гигантска крастава жаба. На един от високите прозорци — несъмнено някога принадлежал на бална зала — две стари дами с пищни старомодни костюми танцуваха тържествен менует. При предишното си посещение при доктор Кисинг ги видях да репетират стъпките под дърветата, а сега очевидно и те ме бяха забелязали.
Докато ги гледах, по-ниската спря за малко и ми помаха с облечената си в ръкавица ръка, а другата, след като видя, че партньорката й ме поздравява, почти се залепи за стъклото и направи дълбок реверанс.
Докато насоча вниманието си обратно към доктор Кисинг, той беше запалил нова цигара.
— До миналата година — каза той и проследи с поглед как димът изчезва сред дъжда — още можех да се изкача до върха на Джак Фенера. За млад човек в добра физическа форма преходът е просто приятна разходка, но за вкаменелост в инвалидна количка е истинско мъчение. За един старец обаче дори мъчението понякога е облекчение от скуката, затова често се качвах просто от яд. От върха околността се вижда ясно като от балон с горещ въздух. На северозапад в далечината е училището „Грейминстър“, сцена на най-големите ми триумфи и най-горчивите провали. На запад ясно се вижда Стобора, а зад него Бъкшоу, домът на предците ти. Именно при Стобора по една случайност поисках ръката на прекрасната Летиша Хъмфри — и пак при Стобора въпросната Летиша имаше здравия разум да ми откаже.
— Обзалагам се, че горчиво е съжалявала — вметнах галантно.
— Не, не съжаляваше. Летиша се омъжи за човек, който натрупа голямо богатство, защото смесваше пшеничено брашно с прах от кости. Доколкото разбрах, двамата били много щастливи заедно.
Облак цигарен дим изведнъж обагри въздишката му във влажния въздух.
— А вие съжалявахте ли? — Не беше много възпитано да задавам подобен въпрос, но исках да знам.
— Макар вече да не изкачвам Джак Фенера, това не се дължи изцяло на телесната ми слабост, но и на все по-голямата тъга, която се вижда от върха — тъга, която не е така забележима от подножието.
— Стобора ли?
— Някога обичах да се любувам на този стар завой на реката, сякаш го виждах какъвто беше в разцвета на силите ми. Всъщност точно това правех един ден през април преди две години и половина, когато изчезна бебето на Бул.
Зяпнах.
— От върха на хълма видях как циганката вдига лагера си, а по-късно забелязах госпожа Бул да бута бебешката количка по Канавката.
— Чакайте малко, трябва да е било точно обратното.
— Беше точно както ти казах. Циганката впрегна коня и подкара фургона на север по Канавката. Малко по-късно онази Бул се появи и буташе количката с бебето на юг към Стобора.
— Може количката да е била празна — предположих аз.
— Отлична идея, само че я видях да вдига бебето, докато търсеше запиляното сред одеялата шише.
— В такъв случай не е възможно Фенела да е отвлякла бебето.
— Много добре, Флавия. Както сигурно си се досетила, аз отдавна стигнах до това заключение.
— Но…
— Защо не съм съобщил в полицията ли?
Кимнах безмълвно.
— И аз многократно съм си задавал този въпрос. И всеки път си отговарям, че отчасти се дължи на факта, че полицията никога не ме е питала. Но това не е достатъчно, нали? Когато обаче достигнеш определена възраст, се колебаеш много, преди да се нагърбиш с нов товар от тревоги. Сякаш след като си преживял достатъчно скръб през живота си, получаваш извинителна бележка, която да дадеш на директора на рая. Разбираш ли ме?
— Мисля, че да.
— Затова не казах на никого. Но, странно, това е и причината сега да кажа на теб.
Единствено ромоленето на дъжда нарушаваше възцарилата се тишина.
И в този миг неочаквано от другия край на моравата долетя вик:
— Доктор Кисинг! Какво правите?
Беше Белия фантом, медицинската сестра, която видях при предишното си посещение в „Рокс Енд“; тя изглеждаше нелепо с бялата си униформа и огромните черни галоши, докато газеше тежко из тревата към нас.
— Какво правите? — попита сестрата, когато застана под чадъра. Забелязала съм, че деспотични хора като Белия фантом често повтарят по два пъти едно и също, сякаш трябва да покрият норматив.
— Мисля си, сестра Хамънд — отвърна доктор Кисинг, — за печалната липса на добро възпитание у англичаните, която се появи някъде към края на войната.
Думите му бяха посрещнати с мълчаливо изсумтяване и сестрата сграбчи дръжките на инвалидната количка и я забута бързо към сградата.
Спря, за да отвори вратата на остъклената тераса, и до ушите ми долетяха думите на доктор Кисинг:
— Дръж плячката, Флавия!
Това беше ловен вик.
Замахах с ръка като луда, за да му покажа, че съм разбрала, но беше твърде късно. Сестрата вече го бе вкарала вътре.
