Струва ми се, че има един вид смелост, която добиваш, когато не можеш да решиш какво да правиш.
Дали заради това, или заради своенравната Гладис, но изведнъж се отклонихме от главния път и завихме по Канавката.
Заобикалях оттук и оттам из цялото село, за да не срещна госпожа Бул, горе-долу както муха избягва срещата със сгънат на руло вестник. Ала Канавката беше прекият път към Бъкшоу, а сега бързах да се прибера.
Макар черната боя на Гладис да беше опръскана с кал, тя изглеждаше пъргава, сякаш току-що е изтъркана хубавичко с четка и измита до блясък. Поне никелираните дръжки на кормилото й блестяха на слънцето.
— Доволна си, нали? — попитах аз и Гладис изскърца доволно.
Дали госпожа Бул щеше да стои на пост до портата? Трябваше ли пак да се престоря на Маргарет Воул, племенница на измислената — но обичана — актриса Гилда Дикинсън?
Напразно се тревожех. Госпожа Бул никаква не се виждаше, въпреки че от стелещия се над запалените купчини пушек и самият двор едва се забелязваше.
Червенокосият й син — онзи, дето се бе качил на клона, когато с Фенела минахме през Канавката, — сега седеше отстрани на банкета и копаеше с прибор за хранене тунел до Китай.
Спрях рязко Гладис и стъпих с двата крака на земята.
— Здравей — поздравих тъповато. — Как се казваш?
Не беше най-доброто начало за разговор, но не съм свикнала да говоря с деца и нямах ни най-малка представа какво да кажа. И без това нямаше значение, защото малкият сополанко не ми обърна внимание и продължи да копае.
Трудно ми беше да преценя възрастта му — беше някъде между четири и седемгодишен. Голямата му глава се държеше нестабилно върху източено тяло и създаваше впечатлението, че гледаш много едро бебе или много дребен възрастен човек.
— Тимофей — изкряка хлапето като жаба тъкмо когато се канех да потегля.
— Тимъти ли?
Последва ново неловко мълчание, по време на което пристъпвах неспокойно от крак на крак.
— Тимофей.
— Майка ти вкъщи ли си е, Тимофей?
— Знам ли… да… не — отвърна той, изгледа ме бдително с крайчеца на окото и продължи да копае, като забиваше ожесточено прибора в пръстта.
— За съкровище ли копаеш? — попитах свойски. Облегнах Гладис на един насип и клекнах до момчето. — Дай да ти помогна.
Небрежно бръкнах в страничния си джоб и обвих пръсти около близалката, която носех в него.
С бързо движение пъхнах ръка в дупката, която Тимофей копаеше, и се престорих, че изваждам лакомството от нея.
— О, Тимофей! — извиках и изплясках с ръце. — Виж какво намери! Браво на теб! Тимофей си намери близалка! — Макар да ми звучеше странно, нямаше как да го нарека другояче, освен с името, което ми беше казал.
Вдигнах близалката, но той я сграбчи със светкавично движение и я пъхна в устата си.
— Шъкровище! — каза и я задъвка яростно.
— Да, съкровище — изгуках аз. — Тимофей намери заровено съкровище.
С клечката на близалката, стърчаща от ъгълчето на устата му като термометър, Тимофей хвърли прибора и нападна дупката с голи ръце.
Сърцето ми подскочи, когато осъзнах какво лежи в пръстта: среброто… зъбците… фигурката на омар, изпъкваща върху дръжката… монограмът на Де Лус…
Детето копаеше с една от нашите вилици за омари! Но как е възможно? Догър вече беше изпратил сребърните прибори на „Сотбис“, за да ги продадат на търг, и единствената вилица, чиято липса вероятно не са забелязали, беше онази, с която е убит Бруки Хеъруд. А тя, освен ако не се лъжех жестоко, съвсем доскоро беше забита през ноздрата чак до мозъка на Бруки. Как тази вилица е стигнала до ръцете на хлапе, копаещо дупка в Канавката? А дали това не беше копие на истинската вилица?
— Дай да ти помогна — казах на момчето. — Аз съм по-голяма и мога да копая по-бързо, за да намерим още лакомства.
Направих с ръка жест все едно копая като язовец.
Тимофей обаче грабна вилицата и я дръпна далеч от мен.
— Мое! — рече той с пълна уста. — Мое! Тимофей намери!
— Добро момче! Дай да я видя.
— Не!
— Добре. И без това не я искам.
„Ако има някой, който знае как мислят децата, то това съм аз — Флавия де Лус, — защото до неотдавна самата аз бях дете.“
Бръкнах в джоба си и извадих още една близалка — последната. Погледнах я любящо, вдигнах я на слънцето, за да се възхитя на златистия й блясък, облизах устни…
— Дай! — извика детето. — Иска!
— Виж какво, ще ти я дам за тази грозна вилица. На теб не ти трябва. Стара и мръсна е.
Направих ужасна физиономия и се престорих, че повръщам, със звукови ефекти, както си му е редът.
Хлапето се ухили и пъхна зъбците на вилицата в едната си ноздра.
— Не, Тимофей! — казах с най-заповедническия тон, който успях да докарам. — Остра е, ще се нараниш. Дай ми я. Веднага — добавих строго като татко, когато иска незабавно да му се подчиним. Протегнах отворената си длан и Тимофей кротко постави сребърния прибор върху линията на живота ми — същата част от ръката ми, в която циганката Фенела — нима това се случи само преди три дни? — бе видяла мрак.
— Браво на теб — казах замаяна, докато обвивах пръсти около оръжието на убийството. — Откъде я взе?
