Подадох му близалката и той я грабна алчно. Пъхнах ръка в джоба, сякаш бърках в торба с лакомства.
Приковах го с поглед и чак сега забелязах колко странно призрачни са ирисите му. Реших да не извръщам очи, докато…
— Оба на Дани — каза той внезапно, завалено заради близалката в устата си.
„Оба на Дани“?
Но кой беше Дани? Не можеше да е бебето — то не беше достатъчно голямо, че да има джобове. Имаше ли госпожа Бул по-голям син?
Докато обмислях трескаво възможностите, пъхнах вилицата в джоба си. Голяма грешка.
— Мамо! — изписка детето. — Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! — А всеки следващ вик беше все по-силен.
Скочих на крака и се стрелнах към Гладис.
— Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! Мамо!
Малкият сополанко виеше като счупена сирена.
— Ти! — чу се глас от дима и внезапно госпожа Бул се спусна към мен тромаво измежду тлеещите купчини като чудовище от кошмар.
— Ти! — извика тя и протегна зачервените си ръце да ме сграбчи. Знаех, че ако ме хване, с мен е свършено. Жената беше достатъчно едра, за да ме разкъса на парчета.
Метнах се на Гладис и се забутах с крака, а подметките ми се хлъзнаха по педалите, щом се приведох рязко напред в опит да набера скорост.
Странно, но разсъждавах напълно логично. Дали да отклоня вниманието й, като извикам „Пожар!“ и посоча към къщата й? Тъй като около нея навсякъде горяха боклуци, идеята ми се стори едновременно добра и лоша.
Но нямах време за тактики — госпожа Бул ме догонваше с шокираща бързина.
— Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! Мамо! — продължаваше да вие влудяващо Тимофей в Канавката.
Огромните длани на жената посегнаха към мен, когато пътищата ни се пресякоха. Трябваше да мина покрай нея, за да избягам. Ако хванеше дори само ръкава ми, щях да падна.
— Юхууу! — Викът се изтръгна неочаквано от гърлото ми, но веднага го познах. Беше бойният вик на дивак — свиреп, безстрашен вой, който се надигна от дробовете ми, сякаш е чакал там векове.
— Юхууу! — извиках пак просто за удоволствие. Почувствах се прекрасно. Тя не спря… но залитна, спъна се и аз профучах покрай нея.
Погледнах през рамо и видях, че жената стои на пътя с разтреперани, стиснати в юмруци ръце, а червеното й лице се изкриви от гняв, когато изкрещя:
— Том, излез… и донеси брадвата.
Седях на брега на реката и разхлаждах крака във водата. При Стобора цареше неземна тишина и потреперих, когато си припомних всичко, случило се през последните няколко дни. Първо нападението срещу Фенела, а непосредствено след него — смъртта на Бруки Хеъруд. После, както ми каза Порцелан, преди да си замине, полицията беше намерила трупа на бебе — вероятно бебето на госпожа Бул — точно тук, в горичката. Предполагам, че трябваше да изпитвам съжаление към майката. Може например да беше полудяла от скръб. Може би трябваше да рискувам живота си и да изкажа съболезнования.
Но животът не е лек, нали? Само ако можехме да връщаме времето назад като в онези късометражни кинофилми, в които комините на взривени фабрики се срутват и после отново се сглобяват, а разбитите парченца стъкло се съединяват обратно във ваза…
В такъв свят, ако исках, бих могла да се върна заднишком с колелото до Канавката, да сляза от Гладис и да прегърна онази жена. Можех да й кажа колко съжалявам за бебето, заровено при Стобора, и че ако има нужда от помощ, може да разчита на мен.
Въздъхнах.
Отвъд реката, между дърветата, недалеч от мястото, на което стоеше фургонът на Фенела, забелязах купчина прясна пръст. Явно там са намерили тялото.
Освен че е видяла крачето на бебето, „увито в килим или нещо подобно, вързоп стари позеленели кости“, бе казала Порцелан, тя не сподели никакви други подробности. А сега беше твърде късно — Порцелан си беше заминала.
Не можех да попитам инспектор Хюит за трупа и докато не ми се предоставеше възможност да разбера от госпожа Малит какво се говори по въпроса из селото, трябваше да се оправям сама. Щях да огледам отсреща.
Тук реката не беше много дълбока. Все пак Спънатите са идвали на това място векове наред да кръщават бебетата си. Водата беше достатъчно дълбока, за да ги потапят, и се намираше на не повече от трийсет метра от мястото, където полицията очевидно е открила трупа.
Вдигнах подгъва на роклята си с няколко сантиметра и нагазих в реката.
Само на два-три метра от брега водата стана забележимо по-студена и аз продължих бавно към средата с разперени за равновесие ръце, като много внимавах да не падна в засилващото се течение.
Скоро достигнах до средата на реката, след това я подминах. Нивото на водата тъкмо спадна отново под коленете ми, когато стъпих върху нещо твърдо, спънах се, загубих равновесие и цопнах по лице във водата. Потънах цялата.
— О, проклятие! — промърморих ядно на себе си. Защо не взех Гладис и не минах с нея по малкия мост?
— Да му се не види!
С мъка се изправих и се огледах. Роклята ми беше подгизнала.
Татко страшно щеше да се ядоса.
