„Как можа, Флавия? По дяволите!“, щеше да каже той, както винаги, а после щеше да замълчи и да се възцари обичайната тишина, която щеше да продължи няколко дни, докато един от нас не свалеше гарда. „Твърдоглави като дървари“, казваше Дафи за такива случаи и сега, нагазила до коленете във вода, се опитах да си представя, че изведнъж съм се пренесла в студена бърза река някъде в северните гори на Канада, а около мен по течението се носят отсечените глави на дърварите като подути сиви ябълки.
Но необходимостта от практично решение ме върна обратно в Бишъпс Лейси. Когато се приберях от Бъкшоу, щеше да се наложи да се промъкна в къщата, да се кача незабелязано на горния етаж и да изплакна роклята на мивката в лабораторията.
В реката малкият облак кал, който вдигнах, бързо се утаи.
Странно — въпреки че ясно виждах ходилата си на речното дъно — наоколо нямаше никакви камъни. Но бях сигурна, че се препънах в нещо твърдо. За малко да си счупя пръста в проклетията!
Постоях неподвижно за миг и вече усещах студения повей в септемврийския въздух.
Нещо във водата помръдна: мехурче… вълнички във водата… проблясване на светлина.
Наведох се бавно и бръкнах.
Малко по-надълбоко… още малко наляво. Макар да не го виждах, пръстите ми напипаха нещо твърдо. Стиснах го здраво и го извадих.
Щом предметът излезе от водата, го видях. Колко зловещо.
Твърд… прозрачен… невидим във водата… но видим щом излезе на сушата.
Внезапно гърдите ме стегнаха и сърцето ми разбра, че знам какво държа, още преди главата ми да го осмисли, а и двете започнаха да пулсират, щом осъзнах, че с мокрите си ръце съм хванала кристалната топка на Фенела — топката, с която неизвестният нападател я с ударил по главата: топката, с която някой се е опитал да я убие.
Кълбото е лежало на дъното от дни и тъй като беше прозрачно, не се виждаше във водата дори когато ти беше пред очите. Нищо чудно, че полицаите не са го намерили!
Само ако бяха нагазили в плитчините — и само ако случайно бяха стъпили на него — щяха да открият предмета, който търсеха.
Естествено веднага щях да я занеса на инспектор Хюит.
Изкачих се на брега и забелязах, че при Стобора цари пълна тишина, сякаш птиците се страхуват дори да изчуруликат.
Кристалната топка беше студена в ръцете ми и пречупваше изкривено земя, дървета и небе, а вихрещите им се цветове приличаха на капка боя във вода.
Ако не беше стъклото, вероятно нямаше да забележа проблясването сред дърветата — цвят, чието място не беше там.
Спрях, уж че съм се залисала с нещо. Казах си: „Не поглеждай нататък“.
Извих подгъва на роклята си, сякаш се опитвах да я изстискам от водата, и сложих кристалната топка в плата като в хамак.
Мокрите ми ръце дали бяха оставили отпечатъци? Кой знае. Не можех да направя нищо друго.
— Какво толкова! — казах престорено силно, за да покажа, че си мисля, че съм сама.
С периферното си зрение видях цветно петно сред храстите. Извърнах леко очи натам и ми се стори, че е шал — шал на цветя.
Да не беше някоя от горските феи, за които ми разказваха Дафи и Фели? Може би същата, която е взела детето на госпожа Бул! Не… феите не съществуват. Нали?
Бавно плъзнах поглед надясно.
Внезапно, сякаш с магическа пръчица, образът се намести като в оптичните илюзии в „Списание за момичетата“, където силует с две лица в профил внезапно се оказва чаша.
Сива коса… сиви очи, вперени в мен… шал, вързан на шията… бричове за езда — дори монокълът висеше на черна верижка на врата.
Приятелката на Ванета Хеъруд, Урсула, стоеше неподвижно сред храстите и разчиташе, че като не мърда, няма да я видя — Урсула, която събираше върбови клонки покрай реката, за да ги извива в грозни кошници.
Оставих очите ми да срещнат нейните, а после бавно отклоних поглед, сякаш не съм я видяла. Погледнах от дясната й страна, след това от лявата и накрая над главата й с леко отворена уста. Почесах се по главата и, опасявам се, по дупето.
— Идвам, Гладис — извиках. — Просто някаква катерица.
При тези думи прекосих моста и си мърморех сама като лудата дъщеря на ексцентричен земевладелец.
„Да му се не види!“, помислих си. Не успях да разгледам мястото, на което са копали полицаите.
Въпреки това денят се оказа забележително продуктивен. В джоба си носех сребърната вилица за омари на Де Лус, която според мен е предизвикала кончината на Бруки Хеъруд, а в полата ми се полюшваше кристалната топка, която почти със сигурност беше предметът, с който е ударена Фенела. Иначе защо ще я хвърлят в реката?
В главата ми започна да се оформя идея.
Естествено веднага щях да предам тези оръжия на инспектор Хюит — възнамерявах да го направя от самото начало, по най-различни причини.
Но първо се замислих дали е възможно да се свалят отпечатъци от предмет, стоял няколко дни в течаща вода.
Не бях изкачила и десетина стъпала, когато чух гласа на татко от вестибюла:
— Флавия…
Хванаха ме!
Спрях, обърнах се и слязох едно стъпало надолу от уважение. Той стоеше на входа за западното крило.
— В кабинета ми, ако обичаш.
Обърна се и тръгна.
