Слязох бавно надолу и се помъкнах след него, като демонстративно изоставах.
— Затвори вратата — каза той и седна на бюрото.
Работата беше сериозна. Татко обикновено ни четеше конско, застанал до прозореца и загледан в поляните навън.
Седнах на ръба на един стол и си придадох съсредоточен вид.
— Обади се сестра Хамънд по… — Той махна в посока към телефона, но не събра смелост да изрече думата. — … Апарата. Каза, че си извела доктор Кисинг навън в дъжда.
Коварната вещица! Нищо подобно не съм направила.
— Той не беше на дъжда — възразих. — Седеше под чадър на моравата и вече бе навън, когато пристигнах.
— Няма значение — вдигна татко ръка като регулировчик.
— Но…
— Той е стар човек, Флавия. Не бива да го безпокоиш за глупости.
— Но…
— Това скитане из околността трябва да престане. Превърнала си се в истинска напаст.
Напаст! Добре!
Идеше ми да се изплюя на килима.
— Напоследък доста мислих по въпроса и стигнах до заключението, че разполагаш с твърде много свободно време.
— Но…
— Признавам, че вината е отчасти моя. Не ти осигурявам достатъчно надзор и вследствие от това интересите ти са станали доста… нездрави.
— Нездрави ли?
— Ето защо — продължи невъзмутимо татко — реших, че трябва по-често да си сред други хора, да общуваш повече със свои връстници.
За какво говореше? Първо съм се размотавала прекалено много из селото, а сега пък съм имала нужда да общувам с хора. Все едно говореше за изолирано в планината овчарско куче.
Преди обаче да успея да възразя, татко свали очилата си, демонстративно сгъна тънките им черни дръжки и ги прибра в твърд калъф. Това беше знак, че разговорът е към края си.
— Викарият ми каза, че в хора се нуждаят от още няколко души и аз го уверих, че с радост ще се включиш. Свикали са извънредна репетиция тази вечер точно в шест и половина.
Толкова слисана бях, че не успях да измисля нито дума.
По-късно се сетих за една.
— Не се туткай — каза Фели, докато вървяхме през нивите към църквата. Понякога я викаха да замества господин Коликат, и днес беше призована.
— Къде е старият Коки — попитах в очакване на обичайното й избухване. Мисля, че тя е почти влюбена в хубавия млад мъж, който наскоро беше назначен за органист в „Свети Танкред“. Беше стигнала дори дотам, че да се включи в хора заради прекрасния изглед към русите му къдрици от мястото зад олтара.
Но Фели не захапа — всъщност беше странно мълчалива.
— В журито на музикалния фестивал в Хинли — отвърна тя, сякаш едва ли не й бях задала културен въпрос.
— До, ре, ми, фааа — какво от товааа? — запях силно и преднамерено фалшиво.
— Запази песните си за грешниците — любезно отвърна Фели и продължи да върви смълчана.
Пет-шест момчета със скаутски униформи от хора на „Свети Танкред“ се блъскаха в църковния двор и играеха грубо футбол с нечия шапка. Един от тях беше Колин Праут.
Фели пъхна палеца и кутрето си в устата и изсвири изненадващо пронизително, което никак не прилягаше на дама. Момчетата веднага прекратиха играта.
— Влизайте — нареди тя. — Първо химните, после игрите.
Тъй като капитанът и няколко от членовете му пееха в хора, скаутският отряд имаше сбирка чак след репетицията.
Чуха се няколко стона и възмутен шепот, но момчетата й се подчиниха. Колин се опита да се шмугне покрай нас с вперени в земята очи.
— Здрасти, Колин — препречих му пътя аз. — Не знаех, че си скаут.
Той наведе глава, пъхна ръце в джобовете на късите си панталони и ме заобиколи. Влязох след него в църквата.
Останалите хористи вече бяха заели местата си и си приказваха, докато чакаха органиста — мъжете от едната страна на олтара, а жените с лице към тях от другата.
Госпожица Кул, която изпълняваше ролята на пощаджийка и сладкарка в Бишъпс Лейси, ми хвърли лъчезарна усмивка, а госпожици Падок, Лавиния и Аурелия, съдържателки на чайната „Свети Николай“, ми помахаха едновременно с пръсти.
— Добър вечер, хористи — каза Фели. Този поздрав беше традиция, датираща от обвитото в мъгла минало на християнството.
— Добър вечер, госпожице Де Лус — отвърнаха те автоматично.
Фели зае мястото си на пейката пред органа, кресна през рамо „Химн 383“, подхвана първите акорди от „Нивите орем и сеем“ и аз трябваше бързо да прелистя страниците на сборника, за да открия химна.
Запяхме:
Докато пеех, си мислех за трупа на Бруки, висящ от тризъбеца на Посейдон в бурята. Онзи порой изобщо не можеше да се нарече дъждец и никак не беше свеж — тогава всъщност бе станало много студено.
Погледнах към Колин отсреща. Той пееше много съсредоточено със затворени очи и лице, обърнато към последните слънчеви лъчи, процеждащи се през витражите. По-късно щях да се заема с него.
