Органът замлъкна с хриптене по средата на такта, сякаш някой го е удушил.
— Де Лус — каза кисело някакъв глас и в следващия миг осъзнах, че беше Фели.
Говореше на мен!
— Гласът няма как да излезе през затворена уста.
Всички се обърнаха към мен, няколко души се усмихнаха, а други се изкискаха.
— Продължаваме от „ветрове, вълни…“
Фели изсвири първия тон, органът отново оживя с ръмжене и продължихме да пеем.
Как смееше да ме излага така? Каква вещица! „Само почакай, Офелия Гертруд де Лус… само почакай!“
Стори ми се, че репетицията се проточи цяла вечност, може би защото само да си отварям устата не носеше никакво удоволствие и всъщност се оказа изненадващо тежка работа.
Но най-накрая приключихме. Фели си събираше партитурите и си бъбреше весело със Синтия Ричардсън — съпругата на викария, сред чиито почитатели определено не бях. Щях да се възползвам от възможността да се измъкна незабелязано и да сгащя Колин на двора с няколко интересни въпроса, които ми хрумнаха.
— Флавия…
Да му се не види!
Фели беше прекъснала разговора си и идваше след мен. Твърде късно бе да се направя, че не съм я чула.
Тя ме хвана за лакътя и скришом ме разтърси.
— Не се опитвай да се измъкнеш — каза ми тихо, а с другата ръка помаха ведро за довиждане на Синтия. — Татко ще дойде след няколко минути и поиска специално ти да го изчакаш.
— Татко ще идва тук? Че защо?
— О, не се прави на ударена, Флавия, много добре знаеш. Довечера сме на кино, а татко се оказа прав, че ще се опиташ да се измъкнеш.
Имаше право и за двете. Въпреки че съвсем бях забравила, татко наистина обяви внезапно преди няколко седмици, че не прекарваме достатъчно време като семейство — пропуск, който той възнамеряваше да поправи, като ни абонира за поредицата прожекции, организирани от викария в енорийската зала.
И след малко зърнах татко с Дафи на вратата на църквата да се здрависва с викария. Твърде късно беше за бягство.
— А, Флавия — рече викарият. — Благодаря ти, че включи гласчето си в нашия ангелски хор. Тъкмо казвах на баща ти колко се зарадвах да видя Офелия на органа. Прекрасно свири, нали? Истинско удоволствие е да я гледаш колко енергично ръководи хора. „И малко дете ще ги поведе“, както е казал пророк Исая… Не че Офелия е малко дете, разбира се, не, в никакъв случай! Хайде да влизаме, кино „Бижу“ ни очаква!
Докато вървяхме през двора към енорийската зала, забелязах Колин да крачи от гроб на гроб, очевидно погълнат от някаква сложна игра, измислена от самия него.
— Тревожа се за това момче — чух викарият да споделя с татко. — Няма родители, а сега и след като Бруки Хеъруд го няма да се грижи за него… пак се разбъбрих. А, пристигнахме… ще влизаме ли?
В енорийската зала вече беше станало неприятно топло. В подготовка за прожекцията завесите на прозорците бяха спуснати, за да не пропускат вечерната светлина, и в залата бе станало задушно, както се получава, когато твърде много прегрели тела се съберат в затворено помещение.
Съвсем ясно различавах многобройните миризми на Бишъпс Лейси, сред които разнообразни парфюми и одеколони; талк (викарият); бергамот (госпожиците Падок); алкохол за разтривки (съседът ни Максимилиан Брок); варено зеле (госпожа Дилейни); бира „Гинес“ (господин Данби) и холандски тютюн за лула (Джордж Карю, селският дърводелец).
Тъй като не видях наоколо госпожица Маунтджой с носещата се около нея миризма на рибено масло, тръгнах бавно между редиците от столове и душех дискретно за най-лекия полъх на риба.
„О, здравейте, господин Спърлинг, радвам се да ви видя. (Подушване.) Как вървят плетките на госпожа Спърлинг? Боже, сложна работа е това, нали? Не знам как намира време.“
По средата на залата господин Мичел, собственикът на фотографското ателие на главната улица, се бореше с виещите се като змии киноленти и се опитваше да ги постави в прожекционния апарат.
Нямаше как да не си спомня, че миналия път, когато дойдох в енорийската зала, присъствах на последното представление на Рупърт Порсън — на същата тази сцена той изнесе куклената пиеса „Джак и бобеното стебло“ „Горкият Рупърт“, помислих си и по раменете ми пролази приятна тръпка.
Но сега не беше време да потъвам в приятни спомени — трябваше да държа носа си наточен, образно казано.
Върнах се при татко, Дафи и Фели тъкмо когато първият ред лампи угасна.
Няма да си правя труда да предавам уводните думи на викария за „все по-важната роля на филмите в образованието на младите хора“ и така нататък. Той не спомена нито за смъртта на Бруки, нито за нападението срещу Фенела, но сега май не беше нито подходящият момент, нито подходящото място.
След това потънахме за кратко в тъмнина и няколко секунди по-късно първият филм се появи на екрана — черно-бяла анимация, в която хор от страховито ухилени котки с бомбета се поклащаха в такт и виеха „Каква веселба“ под съпровода на малък джазбенд.
За щастие филмчето беше кратко.
