По време на кратката пауза, когато светнаха лампите, за да сменят лентата, забелязах, че госпожа Бул е пристигнала с Тимофей и по-малкото си дете. Дори да ме е видяла сред публиката, не го показваше.
Следващият филм „Саскачеван: житницата на света“ беше документален и разказваше за големите комбайни, пълзящи из равните канадски прерии, за реките зърно, които се изливаха в товарни вагони, и за отворените люкове на чакащите товара си кораби.
Накрая на филма източих врат, за да потърся с поглед Колин Праут — да, седеше най-отзад и ме гледаше в очите. Помахах му, но той не отвърна.
Третият филм, „Поддръжка на самолетни двигатели: трета част“, явно бе останал от войната — гледахме го само защото по случайност се е оказал в една кутия с другите. На светлината, отразяваща се от екрана, забелязах татко и Фели да се споглеждат озадачено, сякаш информацията от филма им бе невероятно полезна.
Последният филм в програмата беше документален и носеше заглавието „Многоликият лимон“, който, освен че споменаваше как в миналото са използвали лимоните като средство за противодействие на множество отрови, беше невероятно скучен.
Гледах го със затворени очи.
Луната, в първата си фаза след новолуние, беше само тъничка ивица в небето, докато се прибирахме към Бъкшоу през нивите. Татко, Дафи и Фели вървяха напред, а аз се тътрех зад тях, потънала в собствените си мисли.
— Не изоставай, Флавия — каза Фели с търпеливия си, леко развеселен тон, който ме побъркваше. Правеше се за пред татко.
— Сепия! — рекох и прикрих думата с кихане.
Сънят ми беше изпълнен със сребро. Сребърен кон на сребърна поляна дъвчеше сребърна трева със сребърните си зъби. Сребърният Човек на луната сияеше в небето над сребърен фургон. Сребърни монети, подредени под формата на кръст в ръката на труп. Лъкатушеща сребърна река.
Щом се събудих, веднага се сетих за Фенела. Още ли беше жива? Дали вече е в съзнание? Порцелан твърдеше, че се е свестила, а викарият казваше обратното.
Е, имаше само един начин да разбера.
— Съжалявам, стара приятелко — казах на Гладис в сумрака на ранното утро. — Днес ще трябва да те оставя вкъщи.
Виждах, че е разочарована, макар да ме погледна смело.
— Налага се да останеш тук за прикритие — прошепнах й. — Когато те видят, подпряна на оранжерията, ще си помислят, че още спя.
Гладис се оживи значително при мисълта за заговор.
— Ако се постарая, мога да претичам през нивите и да хвана първия автобус за Хинли от тази страна на хълма Оукшот.
В края на градината се обърнах и добавих безмълвно:
— И не се забърквай в неприятности.
Гладис ми даде знак, че е разбрала, и аз се стрелнах напред.
Тичах през надвисналата над нивите мъгла, напряко на разораните бразди и скачах грациозно в пръстта от буца на буца. Ако хванех автобуса от междуселския път, щяха да ме видят само вече качилите се пътници, които нямаше опасност да ме издадат на татко, тъй като пътуваха извън Бишъпс Лейси.
Точно когато прескочих и последната ограда, автобусът за Котсмор се появи, клатушкащ се като огромна, чорлава птица по неравния път. Возилото спря с ръждясала въздишка и струйка дим се издигна от никелираната решетка на радиатора.
— Качвай се! — каза шофьорът Ърни. — Внимателно по стъпалата.
Подадох му парите за билета и седнах на третия ред зад него. Както и подозирах, по това време на деня имаше само още няколко пътници: две възрастни дами, сгушени най-отзад, твърде погълнати от клюките, за да ми обърнат внимание, и един полски работник с гащеризон и мотика се взираше тъжно през прозореца към тъмните, обгърнати от мъгла ниви. Слънцето щеше да изгрее чак след четвърт час.
Болницата в Хинли се намираше в края на стръмна улица, която тръгваше несигурно нагоре зад пазарния площад, а прозорците й се взираха мрачно надолу към черните павета, още мокри от валелия през нощта дъжд. Зад високата порта от ковано желязо видях портиерска будка с табела с кратък и ясен надпис: „Всички посетители се записват“.
„Не се мотай“, каза ми едно вътрешно гласче и аз последвах съвета му.
Отляво каменна арка водеше до тесен проход, и който две газови лампи мъждукаха слабо.
„Само за катафалки“, пишеше на дискретна табелка, и веднага разбрах, че съм на прав път.
Въпреки че се опитвах да ходя тихо, стъпките ми отекваха от мокрите павета и влажните тухлени стени. Тунелът водеше до малък вътрешен двор. Спрях и се ослушах.
Не чух нищо, освен собственото си дишане. Надзърнах предпазливо зад ъгъла…
— Бек! — каза силен глас почти в ухото ми. Свих се назад в тунела и се прилепих о стената.
— Бек, ела веднага. Човекът на „Куенч“ ще дойде направо тук и трябва да я приготвим и да му я предадем. Знаеш какво става, когато ги караме да чакат.
Знаех, че „Елис и Куенч“ е най-голямата и най-старата погребална агенция в Хинли, известна нашир и надлъж с лъскавите си катафалки „Ролс-Ройс“ и бляскавите коли за опечалени „Даймлер“.
„Когато те погребат «Елис и Куенч», наистина си погребан“, ми каза веднъж госпожа Малит. Не се и съмнявах, че не обичат да чакат.
