— Старшата сестра страшно се вкисва — продължи гласът, — ако не сме се строили, напълно готови на товарната платформа. А когато старшата сестра е вкисната, и аз се вкисвам, а когато аз се вкисвам, и ти се вкисваш. Бек? Ще се домъкнеш ли най-накрая?
Чух стъпки по дъсчената товарна платформа, а после и глас — изненадващо младежки глас, може би дори на момче, който каза:
— Съжалявам, господин Мартин. Забравих да ви кажа. Обадиха се преди двайсетина минути. Рекоха, че ще дойдат по-късно. Повикали ги в Стария лазарет.
— О, нима? Проклетници! А нас ни оставят да мръзнем на вятъра, докато те се разхождат из околията с проклетите си Бентлита. Е, аз слизам в котелното за чаша чай, независимо дали „Куенч“ ще дойде. Старшата сестра е в крилото „Насън“ с последната реколта медицински сестри. Горкичките, дано са си облекли азбестовите униформи!
Изчаках, докато не чух тежката врата да се затваря, и преди да съм размислила, бързо се качих на товарната платформа.
— По дяволите! — възкликнах тихичко, когато една дървена треска се забоде в коляното ми. Извадих я и я пъхнах в джоба си, за да не оставям доказателства след себе си. Попих кръвта с носната си кърпа, ала нямах време да превържа раната. Това стигаше засега.
Поех си въздух, отворих тежката врата и влязох в слабо осветен коридор.
Подовете бяха от мрамор, а стените боядисани — долните метър и двайсет в кафяво, а нагоре в гнусно зелено чак до тавана, който очевидно е варосван за последно миналия век.
От дясната ми страна имаше три малки ниши, в едната от които стоеше носилка на колела с положена върху нея фигура, завита с чаршаф. Не беше нужно голямо въображение да отгатна какво се крие отдолу. В това бе истината: истински образец!
Умирах си да разкопчая токите на каишите и да надзърна под чаршафа, но нямах време.
Освен това частица от мен не искаше да знае дали трупът е на Фенела.
Все още не. Не и по този начин.
От мястото си виждах целия коридор да се простира сякаш безкрайно.
Тръгнах бавно, като поставях единия крак пред другия: десен крак… ляв крак. От едната страна коридорът имаше двукрила врата с надпис „Пералня“. Иззад нея се чуваше приглушеното бръмчене на машини и женски смях.
Ляв крак… десен крак… пръсти, пета…
Следващата врата беше на кухнята: тракане на съдове, бъбрещи гласове и силната прилепчива миризма на мазна зелева супа.
Супа за закуска? Осъзнах, че не съм яла от вчера и стомахът ми се сви.
През следващите дванайсет крачки стените бяха в неописуемо мъхесто зелено, което внезапно отстъпи място на гнусно жълто като горчица. Онзи, който с избирал боята, явно целеше всеки, който не е болен на влизане в болницата, да се разболее хубавичко, преди да си тръгне.
Следващата двукрила врата отляво, съдейки по ободряващия дъх на формалин, водеше към моргата. Потръпнах, когато минах покрай нея: не от страх, а от наслада.
На друга стая пишеше „Рентген“, а след нея следваха отворени врати и от двете страни на коридора с номера. Във всяка от стаите някой спеше или се въртеше в леглото. Един хъркаше, друг стенеше и дори ми се стори, че чух жена да плаче.
„Това са болничните отделения, а на първия и втория етаж сигурно има още.“
Но как да намеря Фенела? До този момент изобщо не се бях замисляла. Колко бързо мога да открия игла в копа сено?
Никога, ако преглеждам всяка сламка поотделно!
Стигнах до арка, водеща до нещо като голямо фоайе, в чийто център жена, загърната с вълнен пуловер, се взираше съсредоточено в подредените на бюрото й карти за игра. Не ме чу, когато се приближих.
— Извинете — казах й аз, — но не можете да сложите петица каро върху черна шестица.
Жената за малко да падне от стола. Тя скочи и се обърна към мен.
— Никога… — Лицето й добиваше цвета на цвекло. — Никога повече не се… — Дланите й се свиваха в юмрук и се разгъваха конвулсивно.
— Извинявайте, че ви стреснах. Не исках, наистина…
— Какво правиш тук? — попита ядосано тя. — Свижданията започват чак от един и половина следобед, а сега е едва… — Тя погледна ръчния си часовник, невероятно миниатюрен циферблат на каишка.
— Чакам братовчедка си — обясних аз. — Вмъкна се да занесе на баба малко…
Поех си дълбоко въздух и се замислих усилено, но единственото, което ми дойде наум — на ноздрите всъщност, — беше противната миризма, носеща се от кухнята надолу по коридора.
— Супа! Донесохме на баба супа.
— Супа ли? — Гласът на жената — и веждите й — се извисиха. — Донесли сте й супа? Тук? В болницата?
Кимнах хрисимо.
— Коя е баба ти? Как се казва? Пациентка ли е?
— Фенела Фаа — отвърнах без колебание.
— Фаа? Циганката? — попита жената и си пое дълбоко въздух.
Кимнах мълчаливо.
— И казваш, че братовчедка ти й е занесла
— Да. Отиде натам — махнах в неопределена посока.
— Как се казваш? — дръпна жената напечатан списък от бюрото си.
— Флавия. Флавия Фаа.
Беше точно толкова невероятно, колкото можеше да мине за истина. Жената изпръхтя като състезателен кон, стана и тръгна по широк коридор в другия край на фоайето.
Последвах я, но тя не забеляза. Въпреки това вървях далеч след нея с надеждата, че няма да се обърне. Извадих късмет.
