Без дори да се озърне през рамо, тя влезе във втората стая отляво и чух как дръпва пердетата. Не спрях, а подминах вратата и само с един поглед видях Фенела на най-далечното легло с увита с бинтове глава.
Скрих се зад една количка със завеси, оставена до стената.
— Хайде, излизай оттам! — провикна се жената, след което чух отваряне на врата — вероятно тоалетната в стаята.
Последва тишина, а след това тих, приглушен разговор. На Фенела ли говореше или на себе си?
Единствената дума, която различих, беше „супа“.
Последва ново кратко мълчание, а след това стъпките на жената се отдалечиха по коридора.
Преброих до три, влетях като прилеп в стаята на Фенела и затворих вратата след себе си. По мириса на етер разбрах, че това явно е хирургическото отделение.
Фенела лежеше неподвижно по гръб със затворени очи. Изглеждаше толкова крехка — сякаш чаршафите са изсмукали и последните капки от животворните й сокове.
— Здравей — прошепнах. — Аз съм Флавия.
Тя не отговори. Хванах ръката й.
Очите й се отвориха изключително бавно, мъчейки се да фокусират.
— Аз съм, Флавия. Помниш ли ме?
Фенела стисна сбръчканите си устни и между тях се подаде езикът й. Приличаше на костенурка, подала глава от черупката си след дълга зима на дъното на езеро.
— Лъжкинята… — прошепна тя, а аз се ухилих глуповато, сякаш току-що съм спечелила първа награда на пролетната изложба на цветя.
Фенела облиза немощно устни, обърна глава към мен и очите й изведнъж проблеснаха свирепо и умолително в хлътналите си орбити.
— Сгара — каза тя доста отчетливо и стисна ръката ми.
— Съжалявам, не те разбрах.
— Сгара — повтори тя. — Пуши.
В мозъка ми светна лампичка.
— Цигара ли? — попитах. — Това ли каза?
Тя кимна.
— Сгара. Пуши.
— Съжалявам. Не пуша.
Очите й се взряха умолително в мен.
— Знаеш ли какво. Ще отида да ти намеря цигара, но първо трябва да ти задам няколко важни въпроса.
Не й дадох време да обмисли думите ми.
— Първо: наистина ли си мислиш, че съм била аз? Ще умра, ако наистина си го мислиш.
Тя сбърчи вежди.
— Кое?
— Че аз съм те нападнала. Моля те, Фенела, трябва да знам.
Нямах намерение да се обръщам към нея на малко име, просто ми се изплъзна неволно. Веднъж Дафи ми каза, че ако знаеш и използваш нечие малко име, имаш власт върху него.
Несъмнено, поне засега, имах власт върху бедното ранено създание, макар и тя да се изчерпваше само с това да я лиша от цигара.
— Фенела, моля те! — повторих жално.
Ако това е власт, хич не ми трябва. Почувствах се ужасно. Без да сваля очи от мен, тя бавно поклати глава.
— Не — прошепна най-накрая.
Не? Не очаквах този отговор. Щом Фенела не мислеше, че аз съм я нападнала, значи Порцелан ме е излъгала!
— А кой те нападна? — попитах с толкова дрезгав глас, че чак изненадах себе си. Това дивашко хриптене от моето гърло ли излезе? — Кой беше? Кажи кой те удари!
По неясна причина ми идеше да я хвана и да я разтърсвам, докато не ми отговори. Досега никога не съм се ядосвала толкова.
Фенела изглеждаше ужасена. Виждах го в замаяния й поглед.
— Червеният бик — изрече тя отчетливо двете думи. — Беше… Червеният бик.
Червеният бик ли? Думите й нямаха никакъв смисъл.
— Какво става тук? — попита глас от прага.
Обърнах се и се озовах лице в лице с медицинска сестра. Но не само бялата униформа и чорапи й придаваха страшен вид: синята пелерина с червен кант я караше да прилича на ходещо британско знаме.
— Флавия?
Познатият глас ме изненада.
Беше Флоси! Сестрата на Шийла, приятелката на Фели!
— Флоси? Ти ли си това?
Бях забравила, че Флоси учеше за медицинска сестра. Това беше една от онези незначителни новини, които Фели споменаваше на масата, някъде между салатата и наденичките, които забравях още преди чиниите да са прибрани.
— Разбира се, че съм аз глупаче. Но какво, за Бога, правиш
— Ами… дойдох да видя една приятелка — посочих към Фенела.
— Свижданията са чак следобед. Ако старшата те хване, ще те изпече на шиш.
— Виж, Флоси, би ли ми направила една услуга? Трябва ми цигара, при това бързо.
— Ха! Трябваше да се досетя! Малката сестра на Фели е пристрастена към тютюна!
— Не е вярно! Моля те, Флоси… обещавам, ще направя каквото поискаш!
Флоси бръкна в джоба си и извади пакет цигари и запалка с монограм.
— А сега я запали — казах й аз.
Изненадващо тя се подчини, макар и малко плахо.
— Пушим само в стаята за почивка на сестрите — обясни Флоси, докато ми подаваше цигарата. — И то само когато старшата не е наоколо.
— Не е за мен — посочих към Фенела. — Дай я на нея.
Флоси ме зяпна.
— Сигурно си полудяла.
— Хайде, дай й я… или ще кажа на старшата сестра какво имаше в манерката ти на градинското парти на викария.
Само я дразнех, но преди дори да успея да се ухиля, Флоси пъхна цигарата между сухите устни на Фенела.
— Ти си истинско чудовище — каза тя. — Ужасен малък звяр!
Видях, че й иде да ме зашлеви, когато й се усмихнах тържествуващо.
Но и двете извърнахме погледи към Фенела. Очите й бяха затворени, а от устата й излизаше дим на малки кръгчета като димни сигнали от индиански огън. Съвсем спокойно можеше да ни казва „м-е-р-с-и“.
В този миг въпросната старша сестра нахълта в стаята.
