С тривърхата си касинка и колосания бял нагръдник приличаше на Наполеон — само че беше много по-едра.
Прецени ситуацията само с един поглед.
— Сестра Фостър, в кабинета ми.
— Не, почакайте — чух се да казвам. — Мога да обясня.
— Тогава обяснявай.
— Сестрата тъкмо влезе да ни каже, че пушенето е забранено. Тя няма никаква вина.
— Нима!
— Чух, че идвате — продължих аз — и пъхнах цигарата в устата на бедната жена. Много глупаво от моя страна. Съжалявам.
Изтръгнах фаса от устата на Фенела и го напъхах в своята. Дръпнах и издишах дима, хванала цигарата между показалеца и средния си пръст, както съм виждала да прави Чарлз Бойър във филмите, а през цялото това време се опитвах да не се разкашлям.
— А как ще обясниш това? — попита старшата и вдигна запалката на Флоси от одеялото на Фенела и я размаха обвинително пред лицето ми.
— Моя е. „Ф“ е инициалът ми. Флавия. Флавия де Лус. Това съм аз.
Стори ми се, че зърнах едва забележимо примижаване — или пък по-скоро беше гримаса?
— От онези Де Лус в Бъкшоу ли?
— Да. Запалката ми е подарък от татко. Той смята, че по някоя цигара от време на време укрепва белия дроб срещу парите от канализацията.
Не мога да кажа, че старшата сестра зяпна, но все пак ме изгледа, сякаш внезапно са ми поникнали човка и пера.
И в следващия миг неочаквано пъхна запалката в ръцете ми и избърса пръсти в полата си.
В коридора се чуха стъпки от кожени лекарски обувки; в стаята спокойно влезе доктор Дарби.
— А, Флавия — каза той. — Радвам се да те видя. Сестра, това е младата дама, чиито бързи действия спасиха живота на госпожа Фаа.
Протегнах бързо ръка и старият дракон бе принуден да я стисне.
— Радвам се да се запознаем, сестро — казах аз. — Много съм слушала за вас.
— Но как е тя? Как е Фенела? — попитах аз.
— Ще оживее — отвърна доктор Дарби.
Той ме караше към Бишъпс Лейси с Мориса си, който бръмчеше весело между живите плетове като шевна машина във ваканция.
— Има фрактура на черепа — продължи, след като аз не казах нищо. — Линеарна фрактура на окципиталната кост, както я наричаме ние, знахарите. Звучно, нали? Благодарение на теб успяхме да я вкараме в операционната навреме, за да повдигнем счупеното парче кост, без да получи сериозни увреждания. Мисля, че ще се възстанови напълно, но трябва да изчакаме. Добре ли си?
Не му бе убягнало, че вдишвам дълбоко свежия утринен въздух, в опит да прочистя организма си от цигарения дим и отвратителните миризми в болницата. Формалинът от моргата не миришеше зле — всъщност беше доста приятен, — но вонята на зелева супа от кухнята би накрала и хиена да повърне.
— Добре съм, благодаря — отвърнах, опасявам се, с изнурена усмивка.
— Баща ти много ще се гордее с теб…
— О, моля ви, не му казвайте! Обещайте, че няма да му кажете!
Докторът ме погледна озадачено.
— Той просто има толкова грижи на главата…
Както вече споменах, финансовите затруднения на татко не бяха тайна в Бишъпс Лейси, особено за приятелите му, сред които беше доктор Дарби. (Другият беше викарият.)
— Разбирам. В такъв случай няма да го чуе от мен. Въпреки това — добави той със смях — новината ще се разчуе, да знаеш.
Не измислих друго, освен да сменя темата.
— Чудех се нещо. Полицаите завели внучката на Фенела, Порцелан, да види баба си в болницата. Тя твърди, че Фенела й рекла, че аз съм я ударила по главата.
— И вярно ли е? — попита шеговито докторът.
— По-късно — продължих, без да обърна внимание на закачката — викарият ми спомена, че също й е ходил на свиждане, но Фенела още не била дошла в съзнание. Кой от двамата казва истината?
— Викарият е добър човек — отвърна доктор Дарби. — Много мил човек. От време на време ми носи цветя от градината си, за да освежи кабинета ми. Но ако ме притиснат, ще трябва да призная, че понякога в болницата сме принудени да го заблуждаваме. Дребни бели лъжи. За доброто на пациента, естествено. Сигурен съм, че ме разбираш.
Ако имаше нещо на света, което разбирах, то беше премълчаването на частици от истината. Няма да преувелича, ако кажа, че бях Велик магистър в този занаят.
Кимнах скромно.
— Той наистина е много отдаден на работата си.
— По една случайност бях в болницата и при посещението на внучката, и при посещението на викария. Макар той да не стигна чак до стаята й, госпожа Фаа беше в пълно съзнание, когато той дойде.
— А Порцелан?
— Когато Порцелан дойде, тя не беше в съзнание. Пострадалите от фрактура на черепа се свестяват и губят съзнание толкова лесно, колкото ние с теб влизаме от една стая в друга — интересен феномен, като се замисли човек.
Аз обаче вече го слушах само с половин ухо. Порцелан ме беше излъгала.
Каква вещица!
Лъжецът най-много мрази да разбере, че някой друг го е излъгал.
— Но тогава защо обвини мен?
Явно неволно бях изрекла думите на глас. Нямах намерение да размишлявам гласно.
— „Да, има по земята и небето неща, Хорацио, които наш’та нещастна философия не е дори сънувала!“ Което означава, че когато са подложени на голямо напрежение, хората могат да се държат много странно. Твоята приятелка Порцелан е сложна млада дама.
