— Тя не ми е приятелка! — възразих доста грубо аз.
— Подслони я и я нахрани — каза развеселено доктор Дарби. — Или може би съм разбрал погрешно.
— Съжалих я.
— Само това ли?
— Искаше ми се да я харесам.
— Аха! Защо?
Отговорът, разбира се, бе, че се надявах да се сприятелим, но не можех да му го призная.
— Винаги ни се иска да обикнем хората, на които помагаме от милосърдие — продължи докторът и направи остър завой с изненадващо ловко завъртане на волана, — но това не е необходимо. А понякога е невъзможно.
Изведнъж ми се прииска да се доверя на този внимателен човек и да му разкажа всичко. Но не можех.
Когато усетите, че сълзите напират в очите ви без причина, най-доброто, което можете да направите, е да смените темата.
— Чували ли сте за Червения бик?
— Червения бик ли? — попита докторът и зави рязко, за да избегне един териер, който внезапно изскочи с лай на пътя. — Кой Червен бик имаш предвид?
— Че повече от един ли има?
— Много са. Първо се сещам за „Червеният Бик“ в Сейнт Елфрида.
По лицето му пропълзя усмивка, сякаш си спомняше за приятна вечер в игра на дартс и една-две хубави халби бира.
— И?
— Хм, да видим… Червеният бик на зелено поле от „Ким“ на Киплинг, който бил богът на деветстотин дяволи… Червеният бик на Борджиите, който представлявал знаме върху златен фон, а не зелен… скандалният театър „Червеният бик“, изгорял по време на Големия пожар в Лондон през хиляда шестстотин шейсет и шеста година… митичният Червен бик на Англия, който се бил до смърт с Черния бик на Шотландия… и, разбира се, във времената, когато свещениците практикували медицина, лекували епилепсия с косъм от червен бик. Пропуснах ли нещо?
Нито един от изброените не ми се струваше да е Червеният бик, нападнал Фенела.
— Защо питаш? — рече доктор Дарби, след като видя озадаченото ми изражение.
— А, без причина. Просто го чух някъде… май по радиото.
Видях, че не ми вярва, но беше достатъчно възпитан да не ме притиска.
— А, ето я и църквата. Може да ме оставите на двора.
— Аха, време е за молитва — каза той и натисна спирачките.
— Нещо такова.
Всъщност исках да помисля.
И без това мисленето и молитвата са горе-долу едно и също нещо, ако разбирате какво имам предвид. Молитвата отправяме нагоре, а мислите слизат надолу — или поне така изглежда. Според мен това е единствената разлика.
Размишлявах за това, докато прекосявах нивите на път за Бъкшоу. Мислите за Бруки Хеъруд — и кой го е убил и защо — беше просто друг начин да се помоля за душата му, нали?
Ако наистина бе така, току-що направих пряка връзка между християнското милосърдие и разследването на престъпления. Нямах търпение да споделя с викария!
На половин километър пред мен и малко встрани се намираше тесният път с живите плетове, където Порцелан се беше скрила в храстите.
Почти несъзнателно краката ми ме поведоха в тази посока.
Ако Порцелан бе излъгала за Фенела, значи не се е страхувала от мен, както се преструваше. В такъв случай трябва да е имала друга причина да се скрие в храстите — причина, за която тогава не се бях замислила.
В такъв случай тя беше успяла да ме заблуди.
Прескочих плета и излязох на пътя. Точно тук Порцелан се бе шмугнала в храстите. Спрях за миг и се ослушах.
— Порцелан? — попитах и ме побиха тръпки.
Защо си мислех, че още е тук?
— Порцелан?
Не получих отговор.
Поех си дълбоко въздух и осъзнах, че може да ми е за последно. С Порцелан човек за нула време можеше да се озове с нож, опрян в гърлото.
Поех си въздух още веднъж — този път за всеки случай — и влязох в храстите.
Веднага видях, че никой не се крие тук. Отъпканата земя и няколкото смачкани плевела показваха къде се е спотайвала Порцелан онзи ден.
Клекнах под клонките и се наместих в позата, в която явно е седяла тя, като си представих, че съм на нейно място и гледам света през нейните очи. В този миг ръката ми докосна твърд предмет…
Беше пъхнат под малък заслон, образуван от плевелите. Обвих пръсти около предмета и го извадих.
Беше черен и кръгъл, малко над седем сантиметра в диаметър и изработен от тъмно, екзотично дърво — може би абанос. По периферията му в кръг бяха гравирани знаците на зодиака. Бавно прокарах пръсти по изображението на две риби, разположени една върху друга, глава срещу опашка: Риби.
За последно видях този пръстен на панаира. Стоеше на масата в шатрата на Фенела под кристалната топка.
Несъмнено Порцелан е задигнала основата на топката от фургона и е бягала с нея, когато я изненадах на пътя.
Но защо? Някакъв сувенир ли беше това? Имаше ли сантиментална стойност?
Порцелан ме вбесяваше. Говореше само безсмислици.
Основата ми напомни за самата топка, скрита пред погледите на всички сред стъклениците в лабораторията ми, където тепърва щях да я изследвам внимателно.
Възнамерявах да я проверя за отпечатъци, макар почти всички следи вероятно вече да бяха отмити от водата в реката. Спомних си как Филип Одел, детективът от радиопиесите, веднъж каза на инспектор Хенли, че секретите от дланите и пръстите са съставени предимно от вода и водоразтворими вещества.
