Предателка! Кокетка! Дори когато малката й сестра бе подложена на атака, Офелия мислеше единствено за флиртове.
— Чакайте — намесих се аз. — Лабораторията е заключена. Ще донеса ключа.
Преди някой да се усети да ме спре, профучах покрай Фели и сержанта и стигнах до средата на коридора.
Всъщност ключът беше в джоба ми, но нямаше как да разберат това, без да ме обърнат надолу с главата и да ме изтръскат.
Хукнах нагоре по стълбите, като вземах по две стъпала наведнъж, сякаш всички демони на Хадес ме гонеха по петите. Влетях в източното крило и се спуснах по дългия коридор.
Опитах се да отключа лабораторията, но нещо и механизма явно заяде, сякаш…
Отворих вратата с трясък и за малко да налетя и прегръдката на… Порцелан!
— Какво правиш тук? — изсъсках с все още разтуптяно като парен чук сърце. — Нали замина за Лондон?
— Може и да съм — отвърна тя, — но нещо ме накара да се върна и да се извиня.
— И предишния път се опита да се извиниш, но не се получи. Мога да мина и без така наречените ти извинения.
— Знам, съжалявам. Излъгах те за Фенела. Тя не беше в съзнание, когато отидох в болницата. И не ми каза, че ти си я нападнала. Измислих си го, защото исках да те нараня.
— Но защо?
— Не знам. Нямам представа.
Изведнъж Порцелан се разплака и захлипа, сякаш е съкрушена. Без да се замислям, отидох при нея, прегърнах я и тя облегна глава на рамото ми.
— Всичко е наред — казах й, макар да не беше.
Но нещо у мен внезапно се преобърна, сякаш вътрешното ми обзавеждане беше неочаквано разместено и със странно непознато чувство за спокойствие усетих, че ще се разберем по-късно.
— Стой тук, докато се върна — казах на Порцелан. — Татко ме чака долу и не бива да се бавя.
Което си беше самата истина.
Върнах се в салона, а сержант Грейвс още стоеше доста близо до Фели с разочаровано изражение.
— Сложих я тук — обясних на инспектор Хюит и му подадох квадратна картонена кутия, — за да прави възможно най-малко точки на контакт със стъклената повърхност.
Не обясних обаче, че тъй като е с подходящите размери, бях свила кутията от стаята на Фели, нито споменах, че съм изсипала половин килограм соли за вана с аромат на лавандула в тоалетната, защото за толкова кратко време не измислих къде другаде да ги оставя.
Инспекторът вдигна внимателно капака и надзърна вътре.
— По стъклото има пръстен от зацапано, най-вероятно са остатъци от отпечатъците…
— Благодаря ти, Флавия — прекъсна ме той сухо и подаде кутията на сержант Грейвс.
— … може да има и няколко мои — добавих аз.
— Занеси това направо на сержант Улмър в Хинли — продължи инспекторът, без да обръща внимание на шегичката ми. — После ела да ме вземеш.
— Да, сър, тръгвам за Хинли — каза сержант Грейвс.
— Чакайте малко — спрях го аз. — Има и още.
Внимателно извадих една от бродираните носни кърпи на Фели от джоба си.
— Това може би е копие на сребърната вилица, с която е убит Бруки Хеъруд. А може и да е оригиналът. Монограмът на Де Лус е върху нея. Едно от децата на Бул копаеше с нея в Канавката. Ако по метала има други отпечатъци, освен моите и неговите, е доста вероятно да съвпадат с отпечатъците от кристалната топка.
Огледах стаята, за да видя реакциите на всички, докато подавах вилицата на инспектор Хюит.
Както казваше госпожа Малит, муха да бе бръмнала, щеше да се чуе.
— Мили Боже! — възкликна татко, приближи се и посегна към вилицата още докато инспекторът я вадеше от кърпичката.
За малко да кажа, че останалите ни сребърни прибори са на път за „Сотбис“, но нещо ме накара да си задържа езика зад зъбите. Какъв удар само би било за татко, ако се бях изпуснала за това.
— Моля ви, полковник, не я докосвайте — рече инспекторът. — Опасявам се, че засега ще я задържим като доказателство.
Татко се взираше в сребърната вилица, сякаш тя беше змия, неочаквано оказала се лице в лице с мангуста.
Дафи седеше с изправен гръб на дивана и ме гледаше свирепо с изпълнен с омраза поглед — като че ме държеше отговорна за всички проблеми на татко.
Фели бе вдигнала ръка пред устата си.
Всички тези подробности сякаш бяха замръзнали във времето — все едно е проблеснала светкавицата на фотоапарат и е запечатала този неловък момент за вечни времена. Тишината в стаята беше оглушителна.
— Как така с нея е убит Бруки Хеъруд? — обърна се към мен инспектор Хюит. — С тази вилица ли? Би ли обяснила какво искаш да кажеш.
— Вилицата беше набучена в носа му, когато намерих тялото да виси от фонтана на Посейдон. Няма как да не сте я забелязали.
Сега беше ред на инспектора да погледне невярващо предмета в ръката си.
— Сигурна ли си? — попита той.
— Напълно — отвърнах малко подразнена, че се съмнява в мен.
Видях, че инспекторът внимателно подбира думите си, преди да заговори.
— Не намерихме вилица за омари на местопрестъплението, нито след това.
На местопрестъплението не е имало вилица? Какво абсурдно изказване! Все едно да отричаш, че слънцето грее в небето! Вилицата си беше там, видях я ясно, забодена в носа на Бруки като стреличка в мишена за дартс.
