Ако вилицата е паднала, например привлечена от земното притегляне, полицаите щяха да я намерят във фонтана. Това, че не я бяха намерили, означаваше само едно: някой я е махнал. И този някой най-вероятно беше убиецът на Бруки.
Между момента, в който с Порцелан минахме покрай фонтана, и момента, в който полицията пристигна — не повече от двайсет минути, — убиецът се е промъкнал обратно, изкатерил се е по фонтана и е извадил оръжието от носа на Бруки. Но защо?
Инспекторът още ме гледаше напрегнато. Виждах как се въртят зъбчатите колелца в главата му.
— Нали не мислите, че съм убила Бруки Хеъруд? — ахнах аз.
— В интерес на истината, не — отвърна инспекторът. — Но нещо ми подсказва, че знаеш кой е.
По лицето ми не потрепна и мускулче, само че вътрешно ликувах!
„Я виж ти, помислих си. Най-накрая получавам признание!“
Идеше ми да го прегърна, но не го направих. Той щеше да се ужаси, а също така — само че по-късно — и аз.
— Имам подозрения — отговорих, като отчаяно се опитвах да допусна гласът ми да се изплъзне във високия регистър.
— Тогава непременно ще ни разкажеш някой път. Благодаря на всички ви. Разговорът беше много осветляващ.
Той подкани сержант Грейвс с повдигане на вежди и тръгна към вратата.
— А, полковник — обърна се на прага. — Нали няма да я пускате да излиза от къщи?
Татко не отговори и затова веднага реших, че ще впиша името му със златни букви в личната си книга на светците и мъчениците.
И след миг, с официално шумолене, полицаите си тръгнаха.
— Как мислиш, харесва ли ме? — попита Фели и се спусна към огледалото на камината.
— Мисля, че да — отвърна Дафи. — Зелените му очи се бяха облещили като на чудовищната сепия от „Двайсет хиляди левги под водата“.
Само с един озадачен поглед татко излезе от салона.
Знаех, че до няколко минути вече ще се е заровил сред колекцията си от марки, сам, с каквито и чудовищни сепии да обитаваха дълбините на съзнанието му.
В този миг се сетих за Порцелан.
Стори ми се неестествено да чукам на вратата на собствената си лаборатория, но почуках. Нямаше смисъл да стряскам Порцелан и да свърша с прерязано от ухо до ухо гърло.
Но когато влязох вътре, видях, че лабораторията е празна и кипнах. Проклета да е! Нали й казах да стои тук, докато не се върна?
Когато обаче отворих вратата на стаята си, я заварих седнала по турски на леглото ми като недохранен Буда, да чете от тетрадката ми.
Това беше прекалено.
— Какво правиш? — извиках, спуснах се през стаята и грабнах тетрадката от ръцете й.
— Чета за себе си.
Признавам си: побеснях като бик, видял червено.
Не, това всъщност не беше съвсем вярно: първо видях бяло — тиха, бяла светлина заличи всичко — като атомните бомби над Хирошима и Нагасаки. Чак след като смъртоносната експлозия от цветчета започна да избледнява, пред очите ми затанцува жълто, премина в оранжево и накрая закъкри в червено.
И по-рано съм се ядосвала, но никога така унищожително като описанието в Откровение. Дали някой таен дефект в направата на Де Лус не се проявяваше и у мен за пръв път?
Досега гневът ми винаги беше като онези весели карибски фестивали, каквито показваха в кинопрегледите — шумна експлозия от цветове и горещина, които затихваха бавно със залеза. Но сега изведнъж гневът ми бе станал леденостуден: гола пустош, в която стоях недостъпна. И в този миг като че ли започнах да разбирам баща си.
Едно поне беше ясно: нуждаех се от убежище, където да остана сама, докато не отмине приливната вълна.
— Извини ме — казах рязко, изненадващо дори за мен самата, и излязох от стаята.
Известно време седях на стълбите — нито горе, нито долу.
Вярно, че Порцелан бе навлязла в личното ми пространство, но реакцията ми страшно ме уплаши. Всъщност още треперех леко.
Безцелно прелиствах страниците на тетрадката си, без дори да виждам какво съм написала.
Какво четеше Порцелан, когато я прекъснах? Четяла за себе си, или поне така твърдеше. Почти не помнех какво съм написала, затова бързо отгърнах на съответната страница.
Порцелан — Не е възможно тя да е нападнала баба си, тъй като по това време е била в Лондон. Наистина ли? Имам единствено нейната дума по този въпрос. Но защо тогава е решила така спешно да си изпере дрехите?
Отговорът на въпроса си оставаше загадка, ала ако Порцелан се е върнала да ме довърши, досега щеше да го е направила.
Затворих тетрадката и си спомних, че последните ми записки са отпреди да се срещна със семейство Петибоун. Бях обещала на пчелата майка да й занеса някакви документи от Бъкшоу, свързани с Никодимус Флич и Спънатите.
Това, че си измислих любопитните документи в крачка, не беше особено важно: в библиотека като нашата спокойно можеше да има някой закътан документ, който да утоли очевидната жажда на жената.
Ако в библиотеката нямаше никого, веднага щях да се заема с търсенето.
Вече се чувствах по-добре.
