Чак когато в очертанието в долния край на картата разпознах изкуственото езеро и неповторимите очертания на самата къща, разбрах, че този документ изобщо не е карта, а диаграма: планът на Луций „Мокрия“ де Лус за подземната водопроводна система.
„Интересно, но не чак толкова“, помислих си аз, прибрах листа в джоба си и продължих да търся книги, в които да пише нещо за Спънатите.
„Проповеди за моряци“; „Божият план за Индиите“; „Спомените на Алекзандър Нокс“.
И изведнъж я видях: „Сектите в Англия“.
Трябва да призная, отвори ми очите!
Предполагах, че свалям от рафта сух очерк за разпалени свещеници и дремещи енориаши. Но се оказа, че съм попаднала на съкровище, изобилстващо от завист, клевети, суета, отвличания, мъчителни среднощни бягства, бесилки, изтезания, предателства и магьосничество.
Зад всяко кръвопролитие през XVII и XVIII век в Англия като че ли винаги стоеше по някой еретик. Реших да взема няколко от тези томове в стаята си, за да чета нещо по-потресаващо преди сън. Със сигурност бяха по-вълнуващи от „Шумът на върбите“, която линееше на нощното ми шкафче, откакто леля Фелисити ми я изпрати за Коледа под предлог, че е история на физическото наказание.
С „Ересите в Англия“ в ръка слязох по стълбата, тръшнах се на фотьойла, на който обикновено седеше Дафи, и започнах да прелиствам страниците в търсене на информация за Спънатите.
Книгата нямаше показалец и аз бях принудена да разлиствам бавно и да търся с поглед думата „спънати“, като в същото време се опитвах да не се разсейвам от кървавите драми в религиозния текст.
Намерих, каквото търсех, чак към края на книгата. Видях го най-отдолу на страницата в бележка под линия, отбелязана със звездичка и написана с причудлив старинен шрифт:
„Пагубното кръщение на новородените е видоизменение на примитивната църковна практика: едно от зловредните влияния, възникнали през втори или трети век. Още повече ритуалът често е съпътстван от грях или се превръща във фарс, както например е обичаят при сектата, известна като Спънатите, които потапят детето с главата надолу в течаща вода, като го държат за петата, което не е нищо повече от причудливо, да не кажем варварско продължение на старогръцкия мит за Ахил.“
Отне ми няколко секунди да осмисля прочетеното.
Госпожа Малит беше права!
Изкачих тичешком източното стълбище, стиснала „Ересите в Англия“ в ръка.
Не можах да се сдържа.
— Чуй само — казах, щом влетях в стаята си.
Порцелан седеше точно както я бях оставила и ме изгледа, сякаш съм полудяла.
Прочетох й на глас бележката за кръщаването на новородените, като завалях подобаващо думите.
— И какво от това? — попита тя незаинтересовано.
— Госпожа Бул! Тя е излъгала! Бебето й се е удавило! Фенела не е имала нищо общо със случилото се!
— Не разбирам за какво говориш — каза Порцелан.
И как да разбере? Не й бях разказала за сблъсъка с разярената госпожа Бул в Канавката. Още чувах страховитите, изпълнени с омраза думи: „Циганка! Циганка! Махай се!“ бе изкрещяла тя на Фенела. „Ти ми открадна бебето. Том, излез! Онази циганка е при портата!“
За да не разстройвам Порцелан, й разказах само в общи линии за изчезването на бебето и за избухването на майката, когато видя Фенела в Канавката.
Приятелката на госпожа Малит й бе казала, че Спънатите потапят бебетата във водата за петата като Ахил в река Стикс. Не го е казала точно с тези думи, но това е имала предвид.
— Така че е пределно ясно — завърших тържествуващо, — че Фенела няма нищо общо с изчезването на бебето.
— Естествено, че няма — рече насмешливо Порцелан. — Тя е безобидна старица, не отвлича деца. Не ми казвай, че вярваш на онези бабини деветини, дето циганите крадат деца.
— Не вярвам, разбира се — отвърнах, но не бях напълно искрена. Дълбоко в себе си до тази минута бях вярвала на онова, което внушаваха на всяко дете в Англия.
Порцелан отново започваше да се муси и не исках да рискувам ново избухване от нейна страна или, по-лошо — от моя.
— Тази госпожа Бул онази червенокосата, дето живее на пътя ли е?
— Точно тя! — възкликнах аз. — Как позна?
— Видях един човек, дето приличаше на нея… да се навърта…
— Къде? — попитах настойчиво.
— Наоколо — каза тя и ме прикова с поглед, сякаш ме предизвикваше да проверим кой пръв ще мигне.
Истината ме блъсна като шамар в лицето.
— Сънят ти! — възкликнах аз. — Тя е била! Каза, че в съня ти се е била надвесила над теб във фургона, нали?
Звучеше напълно логично. Ако Фенела наистина можеше да вижда миналото и бъдещето, а дъщеря й Лунита да впечатли с дарбата си военновъздушното министерство, защо и Порцелан да не можеше да види подобна неприятна жена в съня си.
— Никога не съм сънувала такъв сън — каза Порцелан. — Но, Боже… иска ми се изобщо да не съм го сънувала.
— Какво имаш предвид?
— Не приличаше на сън. Бях заспала на леглото на Фенела, без дори да си съблека дрехите. Сигурно шумът ме е събудил, нещо шумолеше вътре във фургона.
— Сънувала си, че си заспала?
Порцелан кимна.
