Ослушах се с ухо, прилепено за вратата. Ако Дафи четеше вътре, както обикновено, можех да преглътна частица от гордостта си и да я попитам за мнението й, да речем под прикритието на някоя обида, а в такива случаи тя почти винаги налапваше въдицата.
Ако това не подействаше, винаги можех да се възползвам от Временното примирие. Според Правилата, с влизането си в стаята, трябваше да падна на коляно на килима и да заявя: „Pax vobiscum“, а Дафи да отвърне „Et cum spiritu tuo“ — прекратяването на огъня незабавно влизаше в действие за период от пет минути съгласно часовника върху камината и през това време нямахме право да се държим грубо една с друга.
Ако тя обаче, да речем, хвърлеше по мен мастилница, това означаваше, че отказва лулата на мира и примирието се прекратяваше.
Но от другата страна на дървената врата не се чуваше и звук, затова я отворих и надзърнах вътре.
Библиотеката беше празна.
Влязох и затворих вратата след себе си. За всеки случай превъртях ключа в ключалката и макар сигурно да не бе използван през последните петстотин години, той се завъртя абсолютно безшумно.
„Добрият стар Догър“, помислих си аз. Винаги успяваше да се погрижи за най-важните неща.
Ако някой ме попиташе, щях да кажа, че изведнъж съм се почувствала уморена и съм се надявала да подремна, без да ме безпокоят.
Завъртях се и огледах библиотеката. Не бях оставала сама тук от цяла вечност.
Етажерките се извисяваха рафт след рафт до тавана, сякаш бяха геоложки образувания, формирани от издигане на земни маси.
На по-долните редове подръка стояха книгите на настоящото поколение от фамилията Де Лус. Над тях, съвсем малко над достъпната височина, се редяха томовете, събрани от обитателите на имението през викторианската епоха, а над тях чак до тавана бяха наблъскани боклуците, останали от предците ни от XVIII и началото на XIX век: стотици подвързани с кожа томове с тънки, проядени от червеи страници и толкова дребен шрифт, че очите те заболяваха.
Веднъж бях заничала в някои от тези реликви, но установих, че са посветени предимно на битието и проповедите на спаружени старци, живели и умрели още докато Моцарт е пълзял по пелени.
Ако някъде съществуваше гробище за биографии на религиозни дейци, то беше именно тук.
Реших да работя методично, като претърсвам всяка стена по ред и започна от горния северен край, после да премина на горния край на източната стена и така нататък.
В Бъкшоу книгите за сектанти не се държаха под ръка. Освен това не бях сигурна какво точно търся, но знаех, че най-вероятно ще го намеря по-близо до тавана.
Преместих стълбичката на колелца до библиотеката и започнах да се изкачвам: нагоре и нагоре, все по-несигурно с всяка следваща стъпка.
„В подобни библиотеки, помислих си аз, над определена височина трябва да се поставят кислородни бутилки, в случай че някой се разболее от височинна болест.“
Което ме подсети за Хариет и изведнъж се натъжих. Същите тези книги някога са били нейни. Именно това, че случайно се натъкнах на един от учебниците й по химия точно тук, в тази стая, промени живота ми.
— Не се мотай, Флавия — казах си строго. — Хариет е мъртва, а ти имаш работа.
Продължих да се изкачвам все още с глава, отметната назад под неудобен ъгъл, за да мога да чета заглавията на книгите от по-долните рафтове. За щастие на тази височина по-старите томове имаха хоризонтално изписани заглавия без завъртулки, отпечатани релефно върху гръбчетата със златни букви. Така се четяха по-лесно в постоянния сумрак под тавана.
„Битието на Саймън Хокси“; „Записки по Стария завет“; „Молитва и покаяние“; „Размисли върху Божествената същност“; „Астрономически принципи на религията“; „Животът и размислите на господин Тристрам Шанди“; „Поликарп от Смирна“ и така нататък.
Точно над тях стоеше „Хидравлика и хидростатика“ — несъмнено реликва, останала от Луций „Мокрия“ де Лус. Извадих книгата и я отворих. Да, в нея бе залепен етикетът на Луций: семейният герб на Де Лус, а под него бе изписано името му с детински почерк. Дали се е сдобил с тази книга още като момче?
Титулната страница беше почти изцяло нагъсто изписана с изчисления: суми, ъгли, алгебрични уравнения, по-скоро надраскани набързо, наблъскани и сместени във всяко ъгълче. Цялата книга беше леко набръчкана, сякаш някога се е намокрила.
Между страниците имаше пъхнат сгънат лист и щом го отворих, видях, че е карта, но каквато не бях виждала никога досега.
По страницата бяха пръснати кръгчета с всякакви размери, свързани помежду си с линии, някои от които прокарани директно до целта, но други следваха по-правоъгълни и заобиколни маршрути. Част от линиите бяха дебели, други — тънки. Някои бяха единични, други — двойни, а няколко бяха запълнени с различни щрихи.
Първо си помислих, че е карта на железницата, тъй като линиите бяха много нагъсто — може би амбициозен план за разширяване на мрежата до Бъкшоу, където някога влаковете спирали, за да слязат гостите и да се разтоварват стоки за голямото имение.
