— Това беше най-страшното. Не помръдвах. Само дишах дълбоко, сякаш спях, само дето наистина спях. О, по дяволите, трудно ми е да го обясня!
— Продължавай, разбирам какво искаш да кажеш. Беше в моето легло, но си сънувала, че спиш в леглото на Фенела.
Порцелан ми хвърли признателен поглед.
— Всичко беше тихо. Дълго се ослушвах, докато не реших, че са си тръгнали, и тогава отворих очи — съвсем малко — и…
— И?
— Видях лице! Голямо лице, на сантиметри от носа ми! Почти го докосваше!
— Мили Боже!
— Беше толкова близо, че го виждах размазано. Успях да изстена тихичко, сякаш сънувам, отворих леко уста…
Признавам, бях изпълнена с възхищение към нея. Надявах се, че дори и само на сън, бих имала присъствието на духа да постъпя като Порцелан.
— Лампата едва мъждукаше — продължи тя. — Осветяваше косата й, а само това виждах от нея.
— И била червена, нали? — попитах аз.
— Да, беше червена. Дълга и къдрава. И чорлава. А после отворих очи…
— Да, и какво стана?
— И очаквах, че ще видя твоето лице, нали? Но, не! Беше лицето на мъжа с червената коса. Затова ти налетях и едва не те удуших!
— Чакай малко! Какъв е този мъж с червена коса?
— Приличаше на звяр… целият покрит със сажди. Все едно е спал в копа сено.
Поклатих глава. По някакъв странен начин ми звучеше логично в съня си Порцелан да е преобразила госпожа Бул, която може би бе зърнала за миг в Канавката, в див червенокос мъж. Неотдавна Дафи четеше една книга на професор Юнг и ни каза, че сънищата са символи, таящи се в подсъзнанието.
По принцип бих отписала всеки сън като глупост, но напоследък животът ми гъмжеше от случки в подкрепа на противното.
Първо, видението, което Фенела зърна в кристалната си топка — на Хариет, която иска да й помогна да се прибере у дома от студа — и макар циганката да каза, че Фели и Дафи са я подучили, цялата тази история ме разтърси толкова, че чак се чудех дали не ме е излъгала.
После Бруки ми каза за Сивата дама на Бъкшоу. Още не бях решила дали ме будалкаше с тази така наречена легенда, но просто нямах време лично да проуча въпроса.
Трябва да призная обаче, че тези късчета свръхестествени явления, които ми се въртяха в главата, доста ме притесняваха.
— Защо не ми разказа всичко това по-рано?
— Не знам, бях толкова объркана. Част от мен не ти вярваше достатъчно. А и знаех, че и ти не ми вярваш особено.
— Не бях сигурна за дрехите ти. Чудех се защо ти се е наложило да ги переш в реката.
— Да, видях, че си го написала в тетрадката си. Помислила си, че навярно са били изцапани с кръвта на Фенела.
— Ами…
— Хайде, Флавия, признай си. Помислила си, че аз съм ударила Фенела по главата, за да… за да наследя фургона й или нещо подобно.
— Ами това беше една от възможностите — казах с усмивка, която се надявах да е заразна.
— Работата е там — рече Порцелан, отметна коса и нави един дълъг кичур около показалеца си, — че когато една жена е на път, понякога има нужда да изплакне това-онова.
— О! — възкликнах аз.
— Ако си бе направила труда да ме попиташ, щях да ти кажа.
Макар това да не беше покана да я разпитвам, реших да се възползвам и да й задам няколко директни въпроса:
— Добре. Тогава ще те питам следното: когато мъжът във фургона се надвеси над теб в съня ти, забеляза ли нещо друго, освен косата?
Мислех, че знам отговора, но не исках да й подсказвам.
Порцелан сбърчи вежди и стисна устни.
— Мисля, че не… чакай! Имаше и още нещо. Беше толкова противно, че явно съм го забравила, когато ти ме събуди така внезапно.
Наведох се нетърпеливо напред.
— Риба! — каза тя. — Вонеше ужасно на умряла риба. Пфу!
Идеше ми да я прегърна. Можех да обгърна с ръка кръста й и — ако не притежавах онази характерна за Де Лус скованост — да я завъртя в танц из стаята.
— Риба. Точно както си и мислех.
Вече си представях как колбата кипва, а в нея най-големите мехурчета са: Бруки Хеъруд и вонящата му кошница за риба, Урсула Випонд и изгнилите й върбови клонки и госпожица Маунтджой с неизчерпаемите запаси от рибено масло.
Досега единствените червенокоси в разследването ми бяха семейство Бул: госпожа Бул и двете й деца. Хлапетата бяха извън подозрение — бяха твърде малки, за да нападнат Фенела или да убият Бруки.
Оставаше само противната госпожа Бул, която въпреки другите си прегрешения, доколкото знаех, не миришеше на риба. В противен случай госпожа Малит нямаше да устои на изкушението да го спомене.
Риба или не, госпожа Бул очевидно хранеше лоши чувства към Фенела и вярваше, че тя е отвлякла бебето й.
Но не беше задължително онзи, който е оставил рибешката миризма в караваната, да е същият, който е счупил черепа на Фенела с кристалната топка. А не беше задължително и онзи, който я е нападнал, да е убиецът на Бруки.
— Доволна съм, че не мисля толкова много като теб — каза Порцелан. — Погледът ти става празен и приличаш на друг човек… на по-възрастен човек. Доста е страшно.
— Да — отвърнах аз, макар за пръв път да чувах подобно нещо.
— И аз се опитвах да мисля по въпроса, но нищо не ми хрумна. Не мога да си представя кой би желал злото на Фенела. А и онзи мъж, дето висеше от фонтана, кой би искал да убие пък него?
