Именно това беше въпросът. Порцелан бе схванала.
Всичко се свеждаше до онова, което инспектор Хюит наричаше „мотив“. Бруки беше срам за майка си и бе откраднал от госпожица Маунтджой. Доколкото знаех, нямаше връзка със семейство Петибоун, освен че ги е снабдявал с крадени стоки. Би било странно наистина онези двама дъртаци да са го убили. Без помощта на съпруга си госпожа Петибоун не би могла да провеси тялото на Бруки, както с Порцелан го намерихме. Дори да е действала заедно със съпруга си — стария Петибоун беше толкова крехък, — щеше да им се наложи да използват кран.
Или съдействието на стария си приятел Едуард Сампсън, който притежаваше акри ръждясали машинарии в Източен Финчинг.
— Аз се сещам само за един — рекох на Порцелан.
— И кой е той?
— Опасявам се, че не мога да ти кажа.
— Голямо доверие ми имаш, няма що — отвърна тя сухо.
— Да, голямо доверие, няма що.
Заболя ме да я отрежа така, но си имах причини, една от които бе, че инспектор Хюит можеше да я принуди да му изпее всичко. Не исках никой да ми се меси, докато не разнищех случая.
Друга причина беше, че убиецът на Бруки и нападателят на Фенела още бяха на свобода и нямаше да изложа Порцелан на риск.
Тук в Бъкшоу тя се намираше в безопасност, но докога можех да пазя присъствието й в тайна?
Точно това си мислех, когато на вратата се почука тихо.
— Да? — провикнах се.
Миг по-късно татко влезе в стаята.
Порцелан скочи от леглото и заотстъпва назад към ъгъла на стаята.
Татко я погледна за секунда, после погледна мен, след това отново погледна Порцелан.
— Извинете — каза той. — Не знаех, че…
— Татко, запознай се с Порцелан Лий.
— Приятно ми е да се запознаем — отвърна татко след едва забележимо колебание и веднага протегна ръка, вместо да изчака тя да подаде своята. Очевидно беше смутен.
Порцелан направи няколко колебливи крачки напред и стисна ръката му веднъж: нагоре и надолу.
— Напоследък времето е прекрасно — продължи татко, — когато не вали, разбира се.
Видях шанса си и се възползвах.
— Порцелан е внучка на госпожа Фаа, която нападнаха при Стобора.
Стори ми се, че по лицето на татко пробягаха сенки.
— Много се разтревожих, когато научих — отвърна той най-накрая. — Но доколкото разбрах, тя ще се възстанови напълно.
Никой от тях не знаеше какво да каже след това и двамата стояха и се взираха втренчено един в друг, докато татко не рече:
— Ще останеш за вечеря, нали?
Все едно ме удариха с мокър парцал!
Добричкият стар татко! Как му се възхищавах. Поколения възпитание, а вродената му галантност превърна деликатна ситуация в истински триумф, а стаята ми вместо поле на предстояща битка, изведнъж се преобрази в зала за приеми.
Порцелан сведе очи в знак на съгласие.
— Добре! — възкликна татко. — Значи е решено.
После се обърна към мен:
— Госпожа Малит се върна преди десетина минути да си вземе чантата. Забравила я в килера. Ако още е тук, ще я попитам дали би останала, струва ми се, че още е в кухнята.
И при тези думи той излезе.
— Божичко! — възкликна Порцелан.
— Бързо, нямаме време за губене! Трябва да се измиеш и да облечеш… по-свежи дрехи.
Тя носеше старомодната черна рокля на Фенела от няколко дни и честно казано приличаше на продавачка на цветя в Ковънт Гардън.
— Моите дрехи няма да ти станат, но на Дафи и Фели ще са ти по мярка.
Направих й знак да ме последва и я поведох през скърцащите коридори на горния етаж.
— Това е стаята на Дафи — посочих, когато стигнахме в западното крило на къщата. — А тази е на Фели. Вземи каквото поискаш, те няма да възразят. Ще се видим на вечеря. Слез, когато удари гонгът.
Не знам какво ме кара да върша подобни неща, но тайничко нямах търпение да видя как сестрите ми ще реагират, когато Порцелан слезе за вечеря с някоя от любимите им рокли. Досега нямах възможност да им се отплатя подобаващо за унижението в избата. Номерът с демоничното огледало се бе обърнал ужасяващо срещу мен, но сега, съвсем неочаквано, добрата стара Съдба ми даде втори шанс.
Не само това, но и госпожа Малит неочаквано се бе върнала в кухнята, което ми предоставяше прекрасна възможност да й задам въпроса, който можеше да разреши този случай.
Спуснах се по стълбището и влязох с подскоци в кухнята.
Алилуя! Госпожа Малит беше сама.
— Съжалявам, че сте си забравили чантата. Ако бях разбрала по-рано, щях да ви я донеса. Нямаше да е никакъв проблем за мен.
Това се наричаше „трупане на точки“ и действаше на същия принцип като индулгенциите в католическата църква и покупките на разсрочено плащане в някои лондонски магазини.
— Благодаря ти, скъпа — каза госпожа Малит, — но по-добре, че се върнах. Полковникът ме помоли да подредя масата, а аз нямам нищо против, защото тази вечер Алф е на сбирка на клуба си и така или иначе щях просто да плета или да дресирам папагала. Учим го да казва „Ох, боли, Айви!“4 Трябва да го чуеш, скъпа. Алф го намира за много забавно.
Докато говореше, госпожа Малит се суетеше из кухнята и се приготвяше да сервира вечерята.
Поех си дълбоко въздух и зададох въпроса:
— Бруки Хеъруд от Спънатите ли беше?
