— Бруки ли? Не мога да ти кажа, скъпа. Знам само, че последния път, когато го видях да се навърта около църквата, рекох на викария, че ще е добре да заключи дискоса с даренията. Точно така му рекох: „Най-добре заключете дискоса с даренията, преди да го отмъкне като невестулка“.
— А Едуард Сампсън? Знаете ли нещо за него?
— Тед Сампсън? Знам и още как! Полубрат на Реджи е и е голям хаймана този. Има склад за метални отпадъци в Източен Финчинг, а Алф казва, че през портата му не минават само консервни кутии. Не бива да ти разправям подобни неща, скъпа. Имаш нежен слух.
Вече и сама запълвах празнотите. Петибоун и сие, под прикритието на тихо магазинче, затънтен склад за метални отпадъци и ексцентрична религиозна секта въртяха бизнес с откраднати антики и изработка на фалшификати. Макар да го подозирах от известно време, чак сега всичко си дойде на мястото.
В общи линии Бруки крадеше, Едуард правеше копия, а Реджиналд продаваше ценности, откраднати от богати домове. Находчивото в случая беше следното: след като направеха копие на оригиналния предмет, те го връщаха на собственика и затова никой не забелязваше липсата му.
Или пък връщаха фалшификатите и продаваха оригиналите? Нямах време да разбера това, но когато ми останеше малко, щях да подложа на химични изследвания Лисицата Сали и Шопо. Първоначално възнамерявах да започна с вилицата за омари на Де Лус, която намерих в ръцете на Тимъти — или пък наистина се казваше Тимофей — Бул. Но натовареният ми график не ми позволи.
С пълната с лакомства уста на Тимофей почти не му се разбираше какво казва.
Усмихнах се при спомена за заровеното в пръстта мърляво дете.
„Джоба на Дани“, бе отвърнало то, когато го попитах откъде е взел хубавата лопатка. Сега като се замисля, ми се стори почти сладък.
— А госпожа Бул и тя ли е „спъната“?
— Не знам — отвърна госпожа Малит. — Разправят, че Тилда Маунтджой била от тях, но никога не съм чувала да казват, че Маргарет Бул е „спъната“, макар двете да са като дупе и гащи! Тези „спънати“ се събират ту-у един, ту-у друг в неделя, за да пеят химни, да врещят и да се търкалят по пода, сякаш са ги подпалили, и Бог знае какво още.
Опитах се да си представя как госпожица Маунтджой се въргаля по пода в религиозен транс, но колкото и развинтено въображение да имах, не се получи.
— Странни хора са — продължи госпожа Малит, — но никой от тях няма да пусне Маргарет Бул и в двора си, дори всеки ден да е неделя. Вече не!
— Защо?
— Нещо стана, когато й взеха бебето. След това повече не беше същата, не че бе кой знае колко прекрасна преди това…
— А съпругът й?
— Том Бул ли? Той го понесе много тежко. Разправят, че за малко да умре от мъка. Замина малко след това и приятелката ми, госпожа Уолър, ми каза, че жена му рекла, че нямало и да се върне.
— Може да е заминал да работи някъде. Догър твърди, че много мъже заминават да търсят препитание другаде след края на войната.
— Бул си имаше достатъчно работа. Работеше при зетя на Петибоун.
— Тед Сампсън ли?
— Същият. Том Бул беше леяр, добър при това, или поне така казват, макар да имаше проблеми с полицията. Но когато му взеха момиченцето, нещо му стана, като че му се размъти умът. Малко след това си събра багажа и замина.
Как копнеех да й кажа, че са намерили трупа на бебето при Стобора, но не се осмелих. Новината още не бе стигнала до селото, а не желаех да ме обвинят в разгласяване на информация, която полицаите пазеха в тайна — поне засега.
— Хайде, тичай да се измиеш за вечеря, скъпа — подкани ме изведнъж госпожа Малит и прекъсна нишката на мисълта ми. — Полковникът каза, че ще имате гости и няма да му хареса да седнеш с мръсни ръце на масата.
Замълчах си. При нормални обстоятелства щях да се възмутя от подобна нахална забележка, но днес разполагах с ново оръжие.
— Права сте, госпожо Малит — чух се да изричам, като се затътрих послушно към вратата.
На прага спрях, обърнах се драматично и с тона си на невинно агънце рекох:
— О, между другото, Ванета Хеъруд ми показа портрета на Хариет.
Тракането на съдовете спря и за няколко секунди в кухнята цареше пълна тишина.
— Знаех си, че и този ден ще дойде — рече изведнъж госпожа Малит със странен глас; глас на непозната. — Почти го очаквах.
Внезапно тя се тръшна на един стол до масата, зарови лице в престилката си и захлипа нещастно.
Аз стоях безпомощно и не знаех какво да направя.
Най-накрая издърпах един стол, седнах срещу нея на масата и я загледах как плаче.
Сълзите са ми особено интересни. Химичният анализ на собствените ми сълзи, а и на някои други хора, показва, че са богат и прекрасен бульон с основни съставки вода, калий, протеини, манган, различни ензими, мазнини и минерали с добавена големичка щипка натриев хлорид, може би за вкус. В големи количества от тях би се получил мощен почистващ препарат.
„Не са много по-различни, помислих си аз, от пилешката супа на госпожа Малит“, която тя ни забъркваше и при най-малкото кихане.
Госпожа Малит започна да се успокоява и без да сваля престилката от лицето си, каза:
— Беше подарък за полковника.
