Пресегнах се през масата и поставих ръка на рамото й. Не продумах.
Постепенно престилката се спусна и разкри изтерзаното й лице. Пое си хрипливо въздух.
— Искаше да го изненада. О, колко се постара! Толкова щастлива беше. Обличаше ви дебело, вас ангелчета, и ви караше с колата до Молдън Фенуик, за да позирате. А когато полковникът го нямаше, викаше онази Хеъруд тук. Лют студ беше тогава. Много лют.
Госпожа Малит избърса очи, а на мен изведнъж ми призля.
Защо изобщо споменах за картината? Имаше ли някаква друга причина, освен да шокирам госпожа Малит? Да видя реакцията й? Надявах се, че не.
— О, как исках да кажа на полковника — продължи тихо тя, — но не можех. Не е моя работа. Като си помисля, че стои в онова ателие от толкова години, а той дори не знае за него… сърцето ми се къса. Къса ми се сърцето.
— И моето, госпожо Малит — отвърнах аз и това беше самата истина.
Когато тя стана от стола с още мокро и червено лице, в главата ми изплува спомен.
Червен.
Червена коса… Тимофей Бул… с близалка в уста… и вилицата за омари в ръка.
„Джоба на Дани“ каза, когато го попитах откъде я е взел. „Джоба на Дани.“
А аз не го разбрах правилно.
„Джоба на тати!“
Изведнъж изпитах чувството, че по гърба ми бавно пълзи охлюв.
Възможно ли бе Том Бул още да е в Бишъпс Лейси? Възможно ли бе да живее тайно сред пушека, обгръщащ дома му в Канавката?
В такъв случай можеше той да е човекът, излязъл да пуши на двора, докато минавах с Грай в тъмното оттам. Може би той е гледал от гората как инспектор Хюит и хората му свалят трупа на Бруки от фонтана — и той е извадил вилицата от носа на Бруки, когато с Порцелан…
Мили Боже!
А Тимофей е намерил вилицата в джоба на баща си, което означаваше само едно…
В този миг гонгът във вестибюла удари за вечеря.
— Най-добре върви, скъпа — рече госпожа Малит, пооправи косата си с пръст и за последно избърса лице с престилката. — Знаеш колко държи баща ти на точността. Не бива да го караме да чака.
— Да, госпожо Малит.
Цялото домакинство беше призовано във вестибюла, където стояхме и чакахме.
Веднага разбрах, че татко е решил да посрещне тържествено Порцелан, може би защото се разкайваше за начина, по който се бе отнесъл с баба й и дядо й. Той, разбира се, още не знаеше за трагичната смърт на Джони Фаа.
Стоях в подножието на стълбището, малко встрани от останалите, и се наслаждавах на тъжната пищност на фамилния дом на Де Лус, сякаш го виждах за пръв път.
Някога Бъкшоу бил огласян от смях, или поне така съм чувала, но, честно казано, не можех да си го представя. Къщата сякаш се държеше сковано и надменно и отразяваше само шепот — като така поставяше неясни, но твърди граници върху живота на всички между стените си. Освен сестрата на татко, горгоната леля Фелисити, която веднъж годишно ни посещаваше, за да го мъмри, в Бъкшоу не бяха идвали други гости, откакто се помня.
Дафи и Фели стояха с дразнещо съвършени стойки от двете страни на татко, лъснати до отвратително съвършенство като добре възпитани, но невзрачни дъщери на местен благородник в театрална драма. Чакайте само да видите Порцелан!
От едната страна Догър стоеше почти невидим до тъмната стена, на чийто фон се открояваха само бялото му лице и побелялата му коса — като отсечена глава, рееща се в сумрака.
Татко погледна армейския си ръчен часовник, намръщи се неволно, но го прикри умело, като извади носната си кърпа и издуха убедително нос.
Той се притесняваше!
Стояхме смълчани, всеки взиращ се в различна посока.
Точно петнайсет минути след като гонгът бе ударил, някъде горе се затвори врата и всички обърнахме погледи към върха на стълбището.
Порцелан се появи и ние ахнахме дружно, а госпожа Малит, която тъкмо излизаше от кухнята, изпищя като дребен нощен хищник. За миг си помислих, че ще си плюе на петите.
Порцелан не си бе избрала дрехи от гардеробите на Фели и Дафи. Беше облякла един от най-паметните тоалети на майка ми: дългата до коленете рокля от огненооранжева коприна, която Хариет носила на бала на Кралското военновъздушно дружество, година преди последното си пътешествие. В списание „Тайм“ бяха публикували снимка, на която Хариет тъкмо пристига в хотел „Савой“ — снимка, вдигнала толкова шум, че се помнеше и до ден-днешен.
Но не беше само роклята: Порцелан бе прибрала косата си по същия начин, по който я връзвала Хариет, когато ходела на лов. Явно беше видяла прическата на черно-бялата снимка на бюрото на Хариет.
Тъй като от време на време тършувах из кутията с бижута на майка ми, веднага познах старинното кехлибарено колие, сияещо върху изненадващо добре развитите гърди на Порцелан, както и камъните, които блестяха по пръстите й.
Бижутата на Хариет — всичко беше на Хариет!
Порцелан спря на най-горното стъпало и погледна към нас с изражение, което аз приех за свенливост, но по-късно реших, че спокойно може да е било презрение.
