Трябва да отбележа, че татко се държа невероятно, макар в първия момент да бях убедена, че ще припадне. Когато Порцелан заслиза бавно, мускулите на челюстта му започнаха да се стягат и отпускат. Както при повечето военни, това беше единствената допустима проява на емоции и поради тази причина изглеждаше едновременно мъчително и мило.
Порцелан се носеше плавно надолу като някакъв безсмъртен дух — горска фея, може би, помислих си трескаво. Или самата кралица Маб?
Тя наближи последното стъпало и по устните й се плъзна най-съкрушителната усмивка, която съм виждала на човешко лице: усмивка, отправена към всички едновременно и в същото време заслепяваща всеки поотделно.
Никоя кралица — дори самата Клеопатра — не бе влизала така зашеметяващо, а аз усетих, че съм я зяпнала възхитено дори само заради дързостта й.
Ефирно мина покрай мен в подножието на стълбите, наведе се към врата ми и устните й почти докоснаха ухото ми.
— Как изглеждам? — прошепна.
Трябваше й само една роза между зъбите, но не се осмелих да го кажа.
Татко направи крачка към нея и й предложи ръката си:
— Заповядайте в трапезарията.
— Оризови сладки! — възкликна Порцелан. — Обожавам ги!
Госпожа Малит засия.
— Ще ти дам рецептата, скъпа. Бухват от кондензираното мляко.
За малко да се задавя, но с няколко ловки движения със салфетката го прикрих достатъчно добре.
Дафи и Фели, трябва да им го призная — като изключим първоначалното зяпане — не показваха никакви емоции при вида на взетия назаем тоалет, макар да не можеха да откъснат очи от Порцелан.
По време на вечеря й задаваха интересни въпроси — предимно за живота й в Лондон през войната. В общи линии въпреки всичко сестрите ми се държаха невероятно очарователно.
А татко… скъпият татко. Макар внезапната поява на Порцелан с дрехите на Хариет сигурно да го е шокирала дълбоко, той успя като по чудо да се стегне. Всъщност за няколко часа сякаш Хариет се бе върнала при него от отвъдното.
Усмихваше се, слушаше внимателно, а по едно време дори разказа забавна история за първата среща на стара дама с един пчелар.
За няколко часа Порцелан сякаш бе омагьосала всички.
Имаше само един неловък момент към края на вечерта.
Фели тъкмо бе изсвирила прекрасен аранжимент за пиано на Цигански песни, Опус 55: Песните на прадядо от Антонин Дворжак, едно от любимите й произведения.
— Е, какво ще кажеш? — обърна се тя към Порцелан, докато ставаше от пианото. — Винаги съм искала да чуя мнението на
Тишината можеше да се среже с нож.
— Офелия… — каза татко.
Затаих дъх от страх, че Порцелан ще се обиди, но тревогите ми се оказаха напразни.
— На места е прекрасно — отвърна тя и се усмихна ослепително на Фели. — Разбира се, аз съм само наполовина циганка, тъй че ми хареса само наполовина.
— Помислих си, че ще скочи от пианото и ще ми издере очите!
Бяхме се върнали в стаята ми след това изпитание и за двете ни.
— Фели не би го направила — отвърнах аз. — Поне не в присъствието на татко.
По време на вечеря не се спомена името на Бруки Хеъруд и с изключение на един любезен въпрос на татко („Надявам се, че баба ти е по-добре?“) не споменахме и Фенела.
Още по-добре, защото никак не ми се искаше да отговарям на неудобни, а може би дори смущаващи въпроси за последните си деяния.
— Сестрите ти изглеждат много мили — отбеляза Порцелан.
— Ха! Личи си колко малко знаеш! Мразя ги!
— Как така ги мразиш? Стори ми се, че много ги обичаш.
— Разбира се, че ги обичам — отвърнах аз и се проснах на леглото. — Затова и така силно ги мразя.
— Май ме занасяш. Какво са ти сторили?
— Измъчват ме. Но моля те, не питай за подробности.
Усетих, че цялото й внимание е насочено към мен, и се обърнах по корем, за да я виждам.
Достатъчно странно ми беше да говоря с някого, облечен с дрехите на майка ми, дори без да разказвам за мъченията, на които ме подлагаха моите сестри.
— Как така те изтезават? — попита Порцелан. — По какъв начин? Разкажи ми.
Дълго време единственият звук, който се чуваше, бе тиктакането на месинговия будилник върху нощното шкафче; той разделяше дългите минути на поносимо малки части.
И тогава, припряно й разказах всичко. Разказах й за избата: как ме смъкнаха по стълбите, как ме хвърлиха на каменния под и ме уплашиха с изопачените си гласове; как ми казваха, че като бебе феи са отвлекли истинската Флавия де Лус и са оставили мен на нейно място.
Докато не се чух как разказвам историята си на Порцелан, не осъзнавах колко силно ме е разтърсила тази случка.
— Вярваш ли ми? — попитах отчаяна да чуя „да“.
— Ще ми се — отвърна Порцелан, — но ми е трудно да си представя, че две толкова възпитани млади дами имат собствена тъмница.
Възпитани млади дами ли? Страхувам се, че промърморих дума, която щеше да шокира и моряк.
— Ела — скочих и я хванах за лакътя. — Ще ти покажа какво правят възпитаните млади дами, когато никой не ги гледа.
— Леле! — възкликна Порцелан. — Та това е проклета крипта!
