— Проверих. Напуснал службата си вчера в един и половина за обяд. Нападнат е бил в подземния гараж на блока си. Най-вероятно около два, два и нещо.
— Там открихте ли нещо?
— Ключовете му, изритани под колата. Пазач няма, защото неотдавна е била монтирана автоматична врата. Но след като се стоварила върху една-две коли, управата на блока я демонтирала. Никой нищо не е видял. Това е най-модният шлагер днес. В момента изследваме колата му.
— Можем ли да ви помогнем с нещо?
— Можете да погледнете заключенията, но още не съм ги получил. Не ми казахте кой знае какво, Греъм. В интервюто за „Сплетника“ сте далеч по-словоохотлив.
— И аз не научих нищо от вас.
— Раздразнен ли сте, капитане? — попита Крофорд.
— Защо да съм раздразнен? По ваше настояване засякохме анонимно обаждане и опипахме някакъв нещастен репортер. Отначало вдигнахте пара, после изведнъж оттеглихте всичките си обвинения! Значи сте сключили сделка с него и в резултат на нея той се оказа опечен пред входа на скандалното си вестниче. А сега и другите вестници го осиновиха. Ще рече човек, че страшно са държали на него. Ние пък си имаме съвсем редовно убийство, извършено от вашия Зъбльо насред Чикаго! Прекрасно! Зъбльото в Чикаго! До полунощ ще си имаме поне шест убийства, извършени по погрешка. Някой къркан тип ще се опита да се промъкне незабелязано в къщата си, жена му ще го усети — и тряс! А и Зъбльото може да реши, че Чикаго е прекрасно място за забавления!
— Стига да поискаме, можем да действаме със силови мерки — рече Крофорд. — Да почнем да сечем глави, да вдигнем кръвното налягане на главния комисар на полицията и на федералния прокурор, да размърдаме всички задници, включително моя и вашия. Другият вариант е да седнем и спокойно да размислим как да пипнем това копеле. Операцията дотук беше изцяло в мои ръце и аз си давам ясната сметка, че се провали. Ще твърдите ли, че никога не ви се е случвало подобно нещо тук, в Чикаго? Не искам да воюваме, капитане. Искам да го пипнем и да си вървим у дома. Вие какво искате?
Осбърн се зае да размества вещите по бюрото си. Размени местата на поставката за моливи със снимката на хлапе с лисича физиономия, облечено в униформа на училищен оркестър. После се облегна назад, сви устни и изпусна въздух през белите си дробове.
— Искам чаша горещо кафе. А вие?
— Аз също — рече Крофорд.
— И аз — добави Греъм.
Осбърн измъкна стиропорови чаши от чекмеджето и най-сетне им посочи да седнат.
— За да превози Лаундс с онзи инвалиден стол, Зъбльото е имал на разположение камионетка или микробус — отбеляза Греъм.
Осбърн кимна.
— Регистрационният номер, видян от Лаундс, е бил откраднат от камионетката на някакъв телевизионен сервиз в Оук Парк. Нашият човек си е избрал номер на търговско возило, защото явно и неговото е подобно. А номерът на сервизната камионетка е сменил с краден номер просто за да спечели време. Много е коварен. Знаем със сигурност едно — номерата на камионетката са свалени след осем и половина сутринта. Техникът е заредил бензин с кредитна карта, верният номер на камиончето е бил преписан лично от служителя на бензиностанцията. Което означава, че табелите са били свалени след това.
— Някой да е забелязал микробус или камионетка? — попита Крофорд.
— Никой. Пазачът на „Сплетника“ чул само някакво свистене и нищо повече. С неговата наблюдателност трябва да стане рефер по свободна борба. Пожарната първа се отзовала на вдигнатата тревога. Търсели пожар и другото, разбира се, не ги интересувало. В момента проучваме всички от нощната смяна на „Сплетника“, проверяваме и района, в който е работил телевизионният техник във вторник сутринта. Все се надяваме, че някой го е видял да сваля табелките.
— Бих искал да хвърля още един поглед на инвалидния стол — рече Греъм.
— Намира се в лабораторията, ще им звънна да ви пуснат. — Осбърн помълча малко и добави: — А Фреди Лаундс се оказа мъж с характер, трябва да му признаем това. Да запомни номера и да успее да го съобщи в състоянието, в което се е намирал! Вече сте чули какво е казал в болницата, нали?
Греъм кимна.
— Не искам да бъда нетактичен, но все пак трябва да съм сигурен, че сме чули едни и същи думи — продължи Осбърн.
— Какви бяха те според вас?
— „Зъбльото… Греъм ме накисна… Оная путка… Оная путка знаеше. Греъм ме накисна. Прегърна ме на снимката като домашно куче“ — изрецитира Греъм монотонно.
Осбърн не можеше да разбере какво чувства Греъм. Затова попита:
— Има предвид общата ви снимка в „Сплетника“, нали?
— Тъй трябва да е.
— А защо мисли, че вие сте го накиснали?
— С Фреди Лаундс имахме няколко спречквания в миналото.
— Но на снимката сте като близки приятели. Зъбльото убива първо домашните животни, а след това собствениците им, нали?
— Да — каза Греъм. Каменната лисица съобразяваше бързо.
— Жалко, че не сте взели мерки да го предпазите.
Греъм премълча.
— Лаундс трябваше да бъде с нас при излизането на „Сплетника“ — поясни Крофорд.
— А има ли в думите му и нещо друго, което би могло да ни бъде от полза?
Греъм се беше унесъл и си повтори наум въпроса на капитана, преди да отговори.
