— От думите на Лаундс става ясно, че Зъбльото е бил прочел интервюто, преди да го отмъкне.
— Да.
— Ако изходим от предположението, че материалът в „Сплетника“ е предизвикал Зъбльото да действа, не ви ли прави впечатление, че всичко е организирано със страхотна бързина? Вестникът е излязъл в понеделник през нощта, а във вторник Зъбльото е вече в Чикаго и краде регистрационни номера. Най-вероятно още сутринта, тъй като по обяд Лаундс е вече отвлечен. Какво ви говори всичко това?
— Че е прочел интервюто много скоро след отпечатването му и че не е пътувал отдалеч — обади се Крофорд. — Или е бил тук, в Чикаго, или го е видял другаде в понеделник през нощта. Не забравяйте, че го е чакал заради обявите.
— Ако не е бил вече в града, значи е пристигнал от разстояние, което се изминава лесно с кола — добави Греъм. — Твърде бързо е връхлетял върху Лаундс с готов инвалиден стол, който не става за самолет — дори не се сгъва. Не може да долети, да краде микробус и съответните номера и чак след това да търси старинен инвалиден стол — новите не стават за това, което е бил намислил. — Греъм стана, отиде до прозореца и взе да си играе с шнура на щорите, вперил невиждащ поглед в глухата стена срещу вентилационната шахта.
— Значи или го е имал, или е бил пред очите му.
Осбърн понечи да зададе въпрос, но Крофорд му показа с гримаса, че трябва да изчака. Треперещите пръсти на Греъм връзваха възли по дългия шнур на щорите.
— Бил е пред очите му — подсказа Крофорд.
— Да. Ясно е, че идеята се ражда именно от гледката на инвалидния стол, от мисълта за него. Оттам му хрумва какво да стори на онези мръсници. Обвитият в пламъци Фреди, носещ се по улицата, трябва да е представлявал страхотна гледка.
— Мислиш ли, че е стоял наблизо, за да и се наслаждава?
— Може би. Положително е видял тази гледка във въображението си, когато е премислял какво да прави.
Осбърн наблюдаваше Крофорд — на вид сериозен човек. Освен това знаеше, че е сериозен. А ето, че стоеше и слушаше всичко това, и не само слушаше, ами и насърчаваше тези нелепости.
— Ако е разполагал с тоя стол или е бил непрекъснато пред очите му, можем да проверим в старческите и инвалидните домове — предложи той.
— Столът му е послужил да прикове Фреди — отбеляза Греъм.
— Доста за дълго при това — додаде Осбърн. — Цели петнайсет часа и половина.
— Ако е искал само да му види сметката, спокойно е можел да го стори още в гаража — продължи Греъм. — Можел е да го запали в собствената му кола. Значи е искал да разговаря с него, да го поизмъчва.
— Или го е направил отзад в микробуса, или го е откарал някъде — каза Крофорд. — Поради тези петнайсет часа обаче съм склонен да приема втората възможност.
— Мястото трябва да е било съвсем сигурно. Ако го увие добре, не би привлякъл ничие внимание на влизане и излизане от болнично заведение — отбеляза Осбърн.
— Не — поклати глава Крофорд. — Има опасност да вдигне шум, трябва да почисти след това. Ако приемем, че е разполагал с инвалиден стол, камионетка и място за спокойна обработка на пленника, не ви ли се струва, че това място е собственият му дом?
Телефонът иззвъня и Осбърн вдигна слушалката.
— Какво? Не, не искам телефонни обаждания от „Сплетника“. Добре, но да не ми губи времето с глупости. Да, свържете ме… Ало, капитан Осбърн слуша. В колко часа? Кой е вдигнал телефона? Централата? Сега повторете какво е казал. Добре, след пет минути при вас ще дойде наш служител!
Осбърн остави слушалката и се загледа замислено в телефона.
— Преди около пет минути някой позвънил на секретарката на Лаундс — каза накрая. — Жената се кълне, че е бил самият Фреди. Казал нещо, което тя не схванала. „Силата на Великия Червен дракон“. Според нея това били думите му.
Придружен от трима яки санитари, доктор Фредерик Чилтън се изправи пред килията на Ханибал Лектър. Единият от санитарите държеше готова усмирителна риза и специални букаи за крака, другият — парализиращ спрей, а третият зареди въздушната си пушка със стрела, намазана със силен транквилизатор.
Лектър се беше задълбочил в статистически таблици на смъртността и си водеше бележки. Макар че ясно бе чул стъпките и прищракването на пушката зад гърба си, той не помръдна и с нищо не показа, че е усетил присъствието на Чилтън.
По обяд Чилтън му предостави новите вестници и го остави да чака до вечерта да разбере какво наказание го очаква, задето бе помогнал на Дракона.
— Доктор Лектър — обади се Чилтън.
Лектър се обърна.
— Добър вечер, доктор Чилтън — любезно поздрави, без да обръща внимание на охраната. Гледаше само в Чилтън.
— Дойдох за книгите ви — съобщи му Чилтън. — Всичките книги.
— Разбирам. Мога ли да знам колко време възнамерявате да ги задържите?
— Ще зависи от държането ви.
— Това ваше решение ли е?
— Тук аз определям наказанията.
— Разбира се, че сте вие. Уил Греъм едва ли би прибягнал до подобна мярка.
— Приближете се до решетката и си сложете това, доктор Лектър. И не ме карайте да повтарям!
— Разбира се, доктор Чилтън. Дано да е трийсет и девети номер. Трийсет и седми пристяга гърдите.
