Изпрати телекс с готовите заключения до полицейското управление в Чикаго. Оттам си поискаха обратно колелата, които загънаха в неудобен за носене пакет и връчиха на куриера. А в чантата му Зелър сложи лабораторните анализи, обичайната поща и едно пакетче, получило се току-що на името на Греъм.
— Да не съм ви „Федерал Експрес“! — изрази негодуванието си куриерът, след като се увери, че Зелър не може да го чуе.
Министерството на правосъдието държеше няколко малки апартамента в близост до Седмия областен съд на Чикаго. Обикновено ги използваха юристи и свидетели експерти, когато съдът заседава. В един такъв апартамент отседна Греъм, в друг, точно отсреща през коридора — Крофорд.
Греъм се прибра в девет вечерта, мокър и изморен. Не беше ял в самолета, но въпреки това изпитваше отвращение при мисълта за храна.
Проклетата дъждовна сряда най-сетне беше на път да се изтърколи. Един от най-лошите дни в живота му. Беше му ясно, че след Фреди следващата жертва ще е той. Честър цял ден се влачеше подире му — в гаража на Лаундс, под дъжда, който квасеше обгорелите петна на тротоара. Заслепен от подвижните прожектори, Греъм заяви пред представители на печата, че е „дълбоко покрусен от смъртта на своя приятел Фреди Лаундс“.
Щеше да ходи и на погребението, придружен от федерални агенти и полицаи в цивилно облекло, таящи надеждата, че убиецът може да се появи, за да се наслади на скръбта и страха на Греъм.
Всъщност не можеше да определи точно какво изпитва, само хладен световъртеж и кратката неприятна радост, че е изгорял Лаундс, а не той.
Нищо не бе успял да научи през своя четирийсетгодишен живот. Само бе страхотно уморен.
Направи си едно голямо мартини и го изпи, докато се събличаше. Взе душ, изпи още едно и седна да гледа новините („Провал на плановете на ФБР за залавяне на Зъбльото, репортер ветеран намира смъртта си. Подробности очаквайте след малко в редовната ни рубрика «Новини от очевидци».“). Още преди края на емисията убиецът бе окончателно преименуван в Дракона, благодарение на словоохотливостта на „Сплетника“, разбира се. Греъм беше сигурен, че утрешният брой на вестника ще се разграби. Направи си трето мартини и позвъни на Моли. Оказа се, че е гледала новините в шест и новините в десет, освен това беше чела „Сплетника“. Знаеше, че именно Греъм е бил използван за примамка.
— Трябваше да ми кажеш, Уил.
— Може би. Не съм убеден.
— Сега ще се опита да те убие, нали?
— Рано или късно. Но ще му е доста трудно, тъй като съм в постоянно движение. Пазят ме добре, Моли, и той го знае. Всичко ще е наред.
— От начина, по който говориш, разбирам, че си посетил приятеля в хладилника.
— Ударих една-две чашки.
— И как се чувстваш?
— Скапан.
— По телевизията казаха, че ФБР не е осигурило защита на репортера.
— Той трябваше да бъде при Крофорд преди Зъбльото да прочете вестника.
— Вече го наричат Дракона.
— Той сам се нарича така.
— Уил. Искам да ти кажа нещо. Ще взема Уили и ще се махнем оттук.
— Къде ще отидете?
— При баба му и дядо му. Отдавна не са го виждали, ще му се зарадват.
— Аха.
Дядото и бабата на Уили имаха ранчо на орегонското крайбрежие.
— Тук ме е страх, Уил. Зная, че сме на сигурно място, но въпреки това почти не съм мигнала. Може би уроците по стрелба ме стреснаха, не знам.
— Съжалявам, Моли. Много искам да разбереш, че наистина съжалявам.
— Ще ми липсваш. И на двама ни ще липсваш.
Значи вече е решила.
— Кога тръгвате?
— Утре сутринта.
— А магазина?
— Ивлин каза, че ще го поеме. Ще преподпиша поръчките, които съм направила, заради лихвите, а тя ще задържи печалбата.
— Кучетата?
— Помолих я да съобщи в общината за тях. Може би някои ще бъдат раздадени. Съжалявам.
— Моли, аз…
— Бих останала, ако с това щях да ти помогна. Но ти не можеш да спасиш никого, Уил, и моят престой тук не ти носи никаква полза. А когато заминем, ще бъдеш в състояние спокойно да се грижиш за себе си. Нямам намерение да мъкна проклетия пищов до края на живота си, Уил.
— Хем ще можеш да отскочиш до Оуклънд да видиш някой бейзболен мач. Не исках да го казвам.
Мълчанието в слушалката се проточи твърде дълго.
— Добре, ще ти се обадя. Или по-скоро ти ще ми се обадиш.
Греъм усети как нещо се къса. Въздухът изведнъж спря да му стига.
— Нека се свържа със службата, оттам да ти уредят пътуването. Имаш ли резервация?
— Под чуждо име. Помислих си, че вестниците.
— Много добре. Ще уредя някой да ви изпрати. Няма да се качваш на самолета през изхода за редовните пътници — така ще бъдем сигурни, че си напуснала Вашингтон чиста. Това поне мога да организирам. В колко часа излиташ?
— В десет без двайсет. Полет сто и осемнадесет на „Американ Еърлайнс“.
— Добре. В осем и половина бъди на паркинга зад Смитсоновия институт. Ще пратя човек да те поеме. Ще го познаеш по това, че като слезе от колата си, ще вдигне часовника си до ухото, да провери дали работи.
— Добре.
— А къде ще сменяш самолетите? Ако е на „О’Хеър“, бих могъл да…
— Не, не. Смяната е в Минеаполис.
— Ох, Моли! Когато всичко свърши, ще дойда да ви прибера оттам.
— Би било чудесно. Чудесно.
— А с парите как си?
— Банката ще ми изпрати телеграфически.
