Точно в петнайсет часа застъпи новата смяна и над леглото на новороденото падна широка сянка. Принс Ийстър Майс — огромно, сто и двайсет килограмово женище, едновременно санитарка и чистачка в отделението за новородени, скръсти ръце върху внушителния си бюст и впери поглед в бебето. За двайсет и шест години работа тук беше видяла около трийсет и девет хиляди новородени деца. Това щеше оживее, ако се храни.
Господ не и беше пратил инструкции да остави детето да умре. Тя се съмняваше дали и болничната управа бе получила подобни указания. Принс Ийстър бръкна в джоба си и извади гумена запушалка с извита стъклена тръбичка. Затъкна единия и край в гърлото на бутилка мляко и пое главичката на детето в широката си длан. После го притисна до гърдите си и почака то да усети ритъма на сърцето и. После го обърна и пъхна тръбичката в гърлото му. Детето погълна около петдесет грама мляко и заспа.
— Ъхъм — рече тя. Остави го в леглото и се зае с преките си задължения — кофите с мръсните пелени.
На четвъртия ден Мариан Долархайд Тривейн беше преместена в самостоятелна болнична стая. В емайлираната кана на умивалника имаше няколко ружи, останали от предишната обитателка. Бяха още свежи.
Мариан беше красиво момиче и лицето и вече се освобождаваше от подпухналостта на родилка. Докторът я докосна леко по рамото и тя вдигна глава. Ръцете му миришеха на сапун, а в ъгълчетата на очите му имаше ситна мрежа бръчици. Това забеляза веднага, а смисълът на думите му започна да прониква в съзнанието и по-късно. После затвори очи и ги отвори едва когато и донесоха детето.
Най-накрая го погледна. Притвориха вратата, когато нададе писък на ужас. После и направиха инжекция.
На петия ден я изписаха. Не знаеше къде да отиде, тъй като майка и категорично беше отказала да я вижда. Напусна болницата сама. Не знаеше къде отива. Никога вече не можеше да се върне у дома. Майка и недвусмислено и беше дала да разбере това.
Мариан Долархайд Тривейн тръгна по тротоара, мерейки с крачки разстоянието между уличните лампи. На всяка трета от тях сядаше да си почине върху куфара. Само той и бе останал. От пътуванията с мъжа си знаеше, че до автогарата на всяка градче има заложна къща.
През 1938 година Спрингфийлд едва ли можеше да се нарече център на пластичната хирургия. В този град всеки носеше лицето си такова, каквото му го бе дал Господ.
Един от хирурзите в градската болница направи за Франсис Долархайд каквото можа. Първо се зае да издърпа предната част на устата му и да я закрепи с помощта на ластик. После заши цепнатата от двете страни горна устна по метода на правоъгълното застъпване, която сега се смята за остаряла. От козметична гледна точка резултатите не бяха никак добри.
Направил си труда да изчете цялата налична литература по въпроса, хирургът стигна до правилното заключение, че корекцията на небцето трябва да се отложи, докато детето не навърши пет години. По-ранна операция би нарушила растежа на лицето. Един от местните зъботехници доброволно се нае да направи специална тапа за запушване на небцето, за да може детето да се храни, без храната да му Излиза през носа. Година и половина Франсис прекара в дома за безпризорни деца на Спрингфийлд, след което го преместиха в сиропиталището „Морган Лий“.
Директор на сиропиталището бе преподобният Бъди Ломакс. Брат Бъди събра децата и ги предупреди, че Франсис има заешка устна, но да не ги е чул да го наричат „Заешката устна“. Брат Бъди им предложи да се помолят за него.
В годините след раждането на Франсис Долархайд майка му постепенно се научи да се грижи за себе си.
Мариан постъпи като машинописка в Центъра на Демократическата партия в Сейнт Луис, а прекият и началник и помогна да анулира брака си с господин Тривейн, който продължаваше да се намира в неизвестност. В изготвените по този повод документи не се споменаваше нищо за дете.
С майка си не поддържаше никакви отношения. („Не съм те отгледала, за да мърсуваш с тоя ирландски боклук“ бяха прощалните слова на госпожа Долархайд, когато Мариан напусна дома си с Тривейн.)
Бившият съпруг и се обади веднъж в службата. Трезвен и благочестив, той и съобщи, че душата му е спасена, и пожела да узнае дали Мариан и детето, „което никога не е имал удоволствието да види“, не биха могли да започнат нов съвместен живот. По гласа му тя позна, че няма пукнат цент в джоба си.
Мариан му каза, че детето се е родило мъртво, и затвори телефона.
Няколко дни по-късно той се появи пред вратата на пансиона и, пиян и с куфар в ръка. Тя го прати по дяволите, а той заяви, че бракът им се е провалил по нейна вина, тя е виновна и за мъртвороденото дете. Изрази съмнение в бащинството си.
