Мариан Долархайд избухна и в гнева си разказа на Майкъл Тривейн точно на какво дете е станал баща, след което му предложи да иде да си го вземе. Не пропусна да му напомни, че в рода Тривейн има двама души с цепнати небца. Изхвърли го на улицата и му забрани да я търси повече. Той така и направи. Но години по-късно, пиян и завистлив, задето Мариан си имаше нов богат мъж и нов богат живот, той се обади на майка и.
Разказа на госпожа Долархайд за деформираното дете и подчерта, че нейните криви зъби са безспорно доказателство, че недостатъците са унаследени по майчина линия.
Седмица по-късно Майкъл Тривейн бе прерязан на две от един трамвай в Канзас Сити.
Госпожа Долархайд не мигна цяла нощ, след като научи, че Мариан има скрито дете. Седнала с изправен гръб в своя люлеещ се стол, висока и слаба като кол, баба Долархайд наблюдаваше играта на пламъците в камината. На разсъмване започна да се поклаща бавно и решително.
От горния етаж долетя приглушен вик на човек, сънуващ кошмар. Подът над главата на баба Долархайд изскърца — някой отиваше в тоалетната. Тежък тътен, последван от дрезгаво проплакване, и съобщи, че друг обитател на старческия дом се е строполил на пода.
Очите на баба Долархайд останаха вперени в огъня. Поклащанията на стола и леко засилиха ритъма си, стенанията горе постепенно заглъхнаха. Малко преди петия си рожден ден Франсис Долархайд бе посетен в сиропиталището. За пръв и единствен път.
Едно от по-големите момчета го откри в смърдящата трапезария и го отведе в кабинета на брат Бъди.
Там то чакаше висока жена на средна възраст, с прибрана на кок коса и силно напудрено мъртвешки бледо лице. Сред побелялата и коса се мяркаха жълтеникави кичури, същият жълтеникав цвят доминираше в очите и зъбите и.
Франсис завинаги запомни радостната и усмивка, когато го видя. Усмивката го порази. Не беше се случвало някой да се радва от вида му. Нямаше и да се случи повече.
— Това е баба ти — съобщи му брат Бъди.
— Здравей — каза тя.
Брат Бъди избърса устата си с дългата си ръка.
— Кажи „здрасти“, хайде — подкани го той.
Запушвайки ноздри с горната си устна, Франсис се беше научил да произнася няколко думи, но „здрасти“ не беше казвал никога.
— Дсс — бе всичко, което успя да изтръгне от себе си.
Баба му остана още по-доволна.
— Можеш ли да кажеш „баба“? — попита го тя.
— Опитай се да кажеш „баба“ — насърчи го и брат Бъди.
Двете „б“ го накараха да вдигне бялото знаме и той се разплака. Разплакваше се лесно. В стаята бръмна голяма червеникава оса и се удари в тавана.
— Нищо — каза баба му. — Бас държа, че можеш да си кажеш името, ти си вече голямо момче. Хайде, кажи ми как се казваш.
Лицето на детето се проясни. По-големите момчета го бяха научили поне на това. Искаше да се хареса на баба си. Франсис се съсредоточи.
— Путка сплескана.
След три дни баба Долархайд отново се появи в сиропиталището и отведе Франсис със себе си. Зае се веднага с детето, решила да го научи да говори. Наблягаха на една-единствена дума. Думата „мама“.
Две години след разтрогването на несполучливия брак Мариан Долархайд се омъжи за Хауърд Воукт, преуспяваш, адвокат със солидни връзки в политическите среди на Сейнт Луис и Канзас Сити.
Вдовец с три малки деца, приятен и амбициозен мъж, Воукт беше с петнайсет години по-възрастен от Мариан Долархайд. Мразеше едно-единствено нещо и то бе вестникът на Сейнт Луис „Поуст-Диспач“, опърлил перата му по време на скандала с регистрацията на гласоподавателите през 1936 година, а през 1940-та разкри манипулациите на Демократическата партия в Сейнт Луис за спечелването на губернаторския стол.
Звездата на Воукт започна да изгрява отново през 1943 година. Беше избран за делегат на щатското Законодателно събрание, сочеха го като най-вероятен участник в предстоящия конституционен конгрес на щата.
Мариан се прояви добре като съпруга на политик и Воукт купи хубава стара къща на Олив Стрийт, много подходяща за приеми.
Франсис Долархайд, беше живял една седмица при баба си, когато тя го заведе там.
Баба Долархайд никога не бе стъпвала у дъщеря си. Прислужницата, която отвори вратата, не я познаваше.
— Казвам се госпожа Долархайд — заяви тя и влезе решително вътре. Комбинезонът и висеше една педя отзад на гърба. Тя вкара Франсис в просторна дневна със запалена камина.
— Кой е, Виола?
Женски глас от горния етаж. Баба стисна лицето на Франсис в шепата си. Ноздрите му се изпълниха с миризмата на студена кожена ръкавица. Ушите му доловиха напрегнат шепот:
— Иди при мама, Франсис. Иди при мама! Тичай!
Той се сви, сгърчен под острия и поглед.
— Тичай при мама! — повтори баба, сграбчи го за раменете и го завъртя по посока на стълбата. Момчето непохватно се изкачи до междинната площадка, спря и се обърна назад. Баба му рязко вирна брадичка, посочвайки му посоката, в която трябва да продължи. Франсис се изкачи в коридора и тръгна към открехнатата врата на една от спалните.
