Мама беше седнала пред тоалетната си масичка и внимателно оглеждаше грима си в огледало, заобиколено от множество крушки. Готвеше се да ходи на политическо събрание и с ружа не биваше да се прекалява. Беше с гръб към вратата.
— Хмахма — изписука Франсис, както го бяха учили. Опита пак, с още повече старание: — Хмахма. Тогава Мариан го зърна в огледалото.
— Ако търсиш Нед, той още не се е прибрал от…
— Хмахма. Той пристъпи в кръга от безпощадната светлина.
Мариан чу гласа на майка си, която си поръчваше чай. Очите и се разшириха и тя се скова. Без да се обърне, изключи осветлението на огледалото. В полумрака се разнесе протяжен стон, завършил с хлип. Може би плачеше за себе си, може би за него.
После баба започна да води Франсис на всички митинги и политически събрания. Там охотно обясняваше чие е това дете и откъде идва. Караше го да казва „здрасти“ на всички. У дома не бяха упражнявали тази дума.
Господин Воукт изгуби изборите. Не му достигнаха хиляда и осемстотин гласа.
За Франсис Долархайд къщата на баба беше свят населен от възлести крака с разширени вени. От три години баба Долархайд бе открила старчески приют. След смъртта на мъжа и през 1936 година тя изпита сериозни парични затруднения, защото беше дама по рождение и не притежаваше никакви практически умения.
Остана и единствено тази огромна къща и неизплатените дългове на мъжа и. Изключено бе да си намери наематели, къщата беше твърде отдалечена от града, за да стане за пансион. Заплашваше я конфискация.
Затова съобщението в местната преса за брака между Мариан и влиятелния господин Хауърд Воукт падна като балсам върху разтревожената и душа. Но писмата и с молба за помощ останаха без отговор, по телефона и казваха, че госпожа Воукт не си е у дома.
В крайна сметка огорчената баба Долархайд успя да сключи договор с общината и първите бедни старци се настаниха в дома и. Властите и отпускаха известна сума за всеки от тях, от време на време далечни роднини на пансионерите изпращаха спорадични дребни дарения. Положението и малко се подобри, когато започна да приема и хора от средната класа.
През цялото време не получи от Мариан нито цент, въпреки че несъмнено би могла да и помогне.
Сега Франсис Долархайд си играеше на пода сред гора от разширени вени. Правеше си колички от плочките на бабиния „Ма-джонг“ и ги тикаше между разкривените като разсъхнати коренища крака.
Госпожа Долархайд успяваше да поддържа що-годе чисто облеклото на пациентите си, но с това горе-долу се изчерпваха и всичките и грижи за тях. Старците седяха по цял ден във всекидневната и слушаха радио. За разнообразие бяха получили и един аквариум, а някакъв търговец с милозлива душа отпусна пари за линолеум, спасявайки по този начин паркета от неизбежните локвички.
Седяха наредени един до друг по диваните и в инвалидни столове, слушаха радио, а избелелите им очи равнодушно следяха движението на рибките зад дебелото стъкло и може би се връщаха назад, към далечните дни на младостта.
Франсис за цял живот запомни влаченето на крака по линолеума, аромата на неизбежното зеле с домати, долитащ от кухнята в горещите летни дни, специфичния мирис на стари хора, наподобяващ изсъхнали на слънцето хартии, в които е било увито месо. Всичко това на неизбежния музикален фон на радиото, повтарящо до втръсване натрапчивата рекламна песничка: „Ринзо“ прави прането Ви бяло, „Ринзо“ прави прането искрящо. По-голямата част от времето си Франсис прекарваше в кухнята, защото там бе неговата приятелка — готвачката Куин Мадър Бейли, родена и израснала като прислужница в семейството на покойния господин Долархайд. Тя понякога вадеше от джоба на престилката си сушена слива и я подаваше на Франсис: „Вземи, замечтано опосумче.“ В кухнята беше топло и уютно. Но вечер Куин Мадър си отиваше у дома.
Декември 1943 година.
Петгодишният Франсис Долархайд лежеше в стаята си на втория етаж на голямата къща. Завесите бяха плътно спуснати и вътре цареше непрогледен мрак. Пишкаше му се, но го беше страх от тъмнината. Повика баба, оттеглила се в покоите на долния етаж.
— Яба… Яба… — Гласът му беше като на новородено козле.
Умори се да вика и млъкна, а след малко усети, че се изпуска. Топлата струйка обля краката и дупето му, после изстина и нощницата му залепна. Не знаеше какво да прави. Пое дълбоко дъх и се обърна с лице към вратата. Нищо не се случи. Измъкна крака изпод завивките и внимателно стъпи на пода. Мократа нощница го препъваше, лицето му пламтеше. Изтича към вратата, болезнено блъсна глава в дръжката и тупна на мокрото си дупе. Скочи и изтича надолу по стълбите, като се държеше здраво за парапета. Шмугна се в спалнята на баба, прескочи я и се пъхна под топлото одеяло.
Баба се размърда, гърбът, към който беше долепил буза, изведнъж се скова.
