— Никога не шъм ши хредставяла… — Пръстите и затършуваха по нощното шкафче, напипаха ченето и го наместиха в устата с меко пришляпване. — Никога не съм си представяла, че едно дете може да бъде толкова отвратително! — изсъска тя. — Махай се от леглото ми, веднага се махай!
После запали нощната лампа и хвърли намръщен поглед към треперещото на килима момче. Докосна веждата му с пръст. Пръстът почервеня от кръв.
— Да не си счупил нещо?
Момчето поклати глава и капчици кръв опръскаха нощницата на баба.
— Веднага се качвай горе! — нареди му тя.
Франсис тръгна към стълбите и тъмнината отново го погълна. Не можеше да запали осветлението, тъй като баба нарочно бе наредила да поставят ключовете нависоко. Не искаше да се връща в мокрото легло. Вкопчи ръце в парапета и дълго остана неподвижен в мрака. Не вярваше, че баба ще дойде. Най-тъмните ъгълчета на голямата къща му нашепваха, че няма да дойде.
Но баба дойде, посегна към ключа и запали лампата. В ръцете си държеше комплект сухи чаршафи. Мълчаливо оправи леглото му, после го стисна като с клещи над лакътя и го повлече към банята. Ключът на осветлението беше над огледалото и тя се повдигна на пръсти, за да го достигне. Подаде му кърпа, влажна и студена. — Сваляй нощницата и почвай да бършеш.
В банята замириса на аптека, шивашката ножица проблесна във въздуха. Баба отряза парче лейкопласт, нагласи Франсис върху тоалетната чиния и залепи цепнатата му вежда.
После допря шивашките ножици в долната част на издутото му коремче и кратко нареди:
— Гледай!
Франсис потръпна от хладното докосване на метала, после ръката на баба го стисна за врата и наведе насила главата му, за да види малката си пишка между лъскавите остриета. Баба позатвори ножицата и остриетата се впиха в нежната кожица.
— Да я отрежа ли? — попита с леден глас. Момчето направи опит да я погледне в очите, но тя натискаше главата му. То отчаяно простена и капки слюнка поръсиха корема му. — Да я отрежа ли?
— Не, ябя. Не, ябя!
— Ако още веднъж оплескаш леглото, ще играе ножицата, ясно ли е?
— Да, яба!
— Можеш да намериш клозета и на тъмно, като всяко добро момче! Не е нужно да го използваш прав, сядаш на чинията, и готово! А сега марш в леглото!
В два часа през нощта се появи топъл югоизточен вятър, който разлюля клоните на мъртвите ябълкови дръвчета. Листата на живите зашумяха. После заваля топъл дъжд и зашиба къщата откъм страната, където спеше четирийсет и две годишният Франсис Долархайд. Лежеше на една страна, смучеше палец, влажната му коса бе полепнала по челото.
Изведнъж се събуди. В мрака дочу единствено собственото си дишане и едва доловимото пърхане на лепкавите от съня клепачи. От ръцете му се носеше слаба миризма на бензин, а мехурът му бе издут до пръсване.
Пресегна се към нощната масичка и напипа ченето си, натопено в чаша с вода.
Винаги си слагаше изкуствените зъби, преди да стане от леглото. Тръгна към банята, без да пали осветлението. В тъмното напипа тоалетната чиния и седна на нея като добро момче.
Промяната в състоянието на баба пролича за пръв път през зимата на 1947 година, когато Франсис беше на осем години. Престана да се храни с него в стаята си и двамата се преместиха долу, в общата трапезария. Баба сядаше начело на голямата маса, около която се настаняваха останалите обитатели на приюта.
Още от момиче баба бе обучена на изкуството да бъде очарователна домакиня. Измъкна отнякъде сребърно звънче, излъска го и го постави до чинията си.
Да поддържаш добрия тон на масата, да ръководиш прислугата, да насочваш разговора така, че в него да вземат участие не само словоохотливите, но и по-стеснителните гости — всичко това бе цяла наука, която за жалост безславно западаше.
Преди години баба Долархайд беше ненадмината в това отношение. Благодарение на усърдието и тук на масата все пак бяха водени и смислени разговори.
Седнал на противоположния край на редицата кимащи побелели глави, Франсис внимателно следеше усилията на баба да събуди някакви спомени у онези пансионери, които още не бяха забравили напълно своето минало. Тя прояви жив интерес към сватбеното пътешествие на госпожа Флодър до Канзас Сити, неколкократно се завърна към жълтата треска, поразила господин Итън на младини, с насърчителна усмивка кимаше срещу останалите, случайно издали смислени звуци.
— Страшно интересно, нали, Франсис? — питаше от време на време и удряше звънчето за следващото блюдо. Храната бе еднообразен низ месно-зеленчукови яхнии, но баба държеше те да бъдат поднасяни отделно, за голямо неудоволствие, на работещите в кухнята.
На тази маса темата за житейските неблагополучия беше табу. А онези от пансионерите, които разсипваха храната си, заспиваха или просто забравяха защо са тук, биваха вкарвани в правия път с рязко удряне на звънеца, придружено от повелителен жест. Баба продължаваше да държи толкова прислужници, колкото и позволяваха средствата.
