— Вашите заслуги няма да бъдат забравени. Ето пари — каза той, подавайки шепа златни монети на негъра, който стоеше най-близо до него. — Поделете си ги като честни приятели; и можете винаги да разчитате на моето покровителство.
Сципион се стъписа и с движение на лакътя отговори:
— Ваше благородие нека даде тях на маса Хари.
— Твоят мастър Хари си има достатъчно, момче, тъй че няма нужда от пари.
— Сцип също няма нужда.
— Моля да му простите за държането, сър — обади се Фид, като преспокойно протегна ръка и бавно пъхна предложените пари в джоба си. — Излишно е да обяснявам на стар моряк като ваше високоблагородие, че в страна като Гвинея хората никак не са изтънчени в обноските. Но мога да ви уверя, че той е признателен на ваше високоблагородие толкова дълбоко, колкото ако му бяхте дали двойно повече. Поклони се на негово високоблагородие, момче, и покажи известно уважение към компанията, в която се намираш. А сега, след като благодарение на моята схватливост бе уреден този малко труден въпрос с парите, с позволение на ваше високоблагородие ще се кача горе да отвържа оня дребосък шивача от фокреята откъм левия борд. Тоя приятел там не го бива за тази длъжност, нали виждате, сър, как е кръстосал долните си подпори. Той е способен да оплете краката си в рифов възел така лесно, както аз затягам въже.
Корсарят му даде знак да си върви и когато се обърна, се озова лице срещу лице с Уайлдър. Очите на двамата съюзници се срещнаха и леко изчервяване издаде смущението на капитана. Той обаче мигновено се овладя, с усмивка подхвърли няколко думи по адрес на Фид, а после заповяда на помощника си да даде сигнал „отбой“.
Прибраха оръдията, разхлабиха въжетата, затвориха муниционния склад, запушиха амбразурите и екипажът се залови с всекидневната си работа като хора, чието буйство е напълно усмирено под победоносното въздействие на някакъв властен дух. Тогава и Корсарят изчезна от палубата, където за известно време остана да се разпорежда офицер с надлежния чин.
Първи разбойник:
той ни съветва да крадем, защото мрази човечеството,
а не защото иска да преуспеем с нашата професия.
През целия този ден времето не се промени. Спящият океан лежеше като трептящо лъскаво огледало с гладка, полирана повърхност, макар че, както обикновено, дългите и тежки талази на силното мъртво вълнение показваха, че някъде далеч бушува буря. От момента, когато напусна палубата, до момента, когато слънцето потопи бляскавото си кълбо в морето, повече никой не видя Корсаря. Доволен от победата си, той, изглежда, вече не се страхуваше, че някой ще дръзне да заговорничи за сваляне на властта му. Тази очевидна самоувереност не можеше да не разположи хората му в негова полза. Щом за всяка небрежност към задълженията се следеше строго и нито една простъпка не оставаше ненаказана, моряците чувствуваха, че някакво невидимо око ги наблюдава неотклонно и че непрекъснато над тях е надвиснала невидима ръка, готова да удари или да награди. Чрез подобна тактика на крайно напрягане на силите в критични моменти и на снизходителност, когато властта започваше да му дотяга, този необикновен човек толкова време бе съумявал не само да задушава вътрешната измяна, но и да се изплъзва от хитростите и уловките на по-открити врагове.
Когато постъпи нощната вахта и корабът потъна в дълбока тишина, Корсарят отново се появи на юта, където се заразхожда сам напред-назад. Гълфстриймът бе отнесъл кораба толкова далеч на север, че малкото синьо възвишение отдавна бе изчезнало зад хоризонта, и догдето стигаше човешкият поглед, корабът отново беше заобиколен от безкрайната водна шир. Тъй като във въздуха не се усещаше никакъв полъх, платната бяха прибрани и голите мачти се извисяваха във вечерния здрач, сякаш корабът бе спуснал котва. С една дума, беше един от ония часове на пълен покой, с които стихиите понякога даряват смелчаците, поверили съдбата си на капризните и коварни ветрове.
Дори хората, чието задължение беше да стоят нащрек, окуражени от всеобщото спокойствие, станаха небрежни на вахтата си и гледаха да се излегнат между оръдията или на други места из кораба, за да се отдадат на почивка, на каквато правилата на дисциплината и добрия ред не им позволяваха да се наслаждават в койките си. И наистина тук-там се виждаше главата на някой сънлив офицер, който, облегнат на фалшборда145 или проснат върху лафета на някое оръдие, разположено извън свещените граници на шканците, клюмаше в такт с ленивото поклащане на кораба. Един-единствен силует стоеше прав и бдителен, следейки зорко всичко наоколо. Това беше Уайлдър, чийто ред за дежурство на палубата беше дошъл отново.
