— За това сам ще съдите — каза непознатият в зелено, много предпазливо стъпи на стълбата и заслиза, докато остана да се вижда само главата му. — Ето, аз буквално поря вълните с хакборда си — подхвърли той, спущайки се заднишком; изглежда, му правеше удоволствие да набляга особено на тези думи. — Сбогом, приятелю; ако не се срещнем пак, съветвам ви никога да не забравяте плъховете в нюпортските развалини.
С тези думи той изчезна и след миг леката му фигура беше вече на земята. Обръщайки се, с възхитително хладнокръвие ритна долната част на стълбата и единственото средство за слизане се търколи на земята. После, поглеждайки смаяния Уайлдър, дружески му кимна, каза повторно „сбогом“ и с бърза стъпка мина под арките.
— Странно, да не кажа нагло поведение — промърмори Уайлдър, който по този начин бе станал пленник сред развалините. След като се убеди, че ако скочи от горе, краката му може да пострадат, младият моряк притича до едно от прозорчетата на постройката, за да наругае вероломния си другар или да се увери, че наистина го е изоставил в това положение.
Но адвокатът беше вече на такова разстояние, че не можеше да го чуе, и докато Уайлдър мислеше какво да прави, той с бърза стъпка бе стигнал до покрайнините на града и скоро изчезна между сградите.
През цялото време, докато се разиграваха гореописаните сцени и се водеше този диалог, Фид и негърът опустошаваха съдържанието на торбичката под стобора, където ги видяхме за последен път. Щом първият утоли глада си, склонността му да поучава се възвърна и точно когато Уайлдър бе оставен сам в кулата, Фид усърдно развиваше пред черноко-жия деликатната тема как да се държи човек в смесено общество.
— И тъй, както виждаш, Гвинея заключи той, — за да се нагаждаш в обществото според вятъра, никога не бива да захвърляш всичко по дяволите и да излизаш от спора с кърмата напред, както постъпи днес. Според мен тоя господинчо Найтингейл се държи по-добре в кръчма, отколкото в буря; и ако видиш, че в спора аз застана под носа му, ти пък завърти кормилото така, че да го удариш в кърмата — тогава ще го приклещим тъй, че ще го направим за срам в очите на околните. Но какъв е тоя писък? Кой готвач коли свинята на съседа си?
— Господи! Мистър Фид — извика чернокожият, — това мистър Хари, подава глава от прозорец там във фар и реве кат моряк в лодка с изваден чеп!
— Хайде, хайде, той може сам да се оправи с брамреята51 или с бомкливера52! Когато се разкрещи, тоя хлапак вади глас като френска тръба!
И за какъв дявол вика хората в тая скапана развалина? Във всеки случай, щом трябва да се оправя сам със своето корито, той си е виновен: тръгнал на бой, без да събере хората си с барабан или по някакъв друг начин.
Щом разбраха на какъв хал е приятелят им, Дик и негърът хукнаха към развалините и скоро се приближиха до тях толкова, че да могат да го чуват добре. Кратко и ясно, както морски офицер дава командите си, Уайлдър им заповяда да вдигнат стълбата. Когато най-после бе свободен, попита сериозно забелязали ли са в коя посока е изчезнал непознатият в зелено.
— Имаш предвид оня чешит с ботушите, дето преди малко се опитваше на пристана да напъха греблото си в чужд ключ?
— Същия.
— Той зави остро срещу вятъра, за да заобиколи ей оная плевня, а после мина на друг галс53 и се насочи на югоизток, в открито море, и мисля, че вдигна всичките си лисели, защото се движеше дяволски бързо.
— След мен! — извика Уайлдър и се втурна в показаната от Фид посока, без да слуша повече обясненията му.
Но търсенето се оказа напразно. Макар че дълго след залез слънце разпитваха навсякъде, никой не можа да им даде ни най-малки сведения какво е станало с непознатия в зелено. Някои го бяха видели и се учудили на необикновения му костюми дръзкия блуждаещ поглед, но по думите на всички той изчезнал от града така странно и загадъчно, както бе дошъл в него.
Я виж го, нахалника! Сега ще те науча!
Порядъчните граждани на Нюпорт си лягаха рано. Те се отличаваха с оная умереност и въздържаност, която и до ден-днешен е характерна за жителите на Нова Англия. В десет часа вратите на всички къщи в града вече бяха затворени за през нощта, а един час по-късно едва ли оставаше човек с отворени очи: всички бяха стояли достатъчно будни през деня — не само да бдят над своите интереси, но и да следят със съчувствие работите на ближните си.
