„Кралска Каролина“, подобно на своя екипаж, изглежда, съзнаваше необходимостта да увеличи скоростта си. Под напора на вятъра върху току-що опънатите широки платна корабът забиваше още по-дълбоко нос, сякаш се изтягаше върху водното ложе, издигащо се от подветрената му страна чак до шпигатите. От другата страна тъмните дъски и излъсканите медни листове се оголваха на голяма площ, въпреки че вълните често заливаха кораба и се мятаха по дължината му зелени и яростни, все тъй увенчани с гребени от блестяща пяна. Всеки път, когато корабът се наклонеше, ударите на талазите ставаха все по-силни, и след всеки такъв сблъсък се вдигаше ярък облак от пръски, които или падаха като искрящ дъжд на палубата, или отлитаха далеч над развълнуваното море от подветрената страна като сияеща мъгла.
Уайлдър дълго наблюдава кораба със смръщено чело, но с неотклонната прозорливост на моряк. Веднъж-дваж, когато корабът потрепери и за малко да спре при внезапния си яростен сблъсък с някоя вълна, като че се бе ударил в скала, капитанът отвори уста, сякаш искаше да изкомандува да се намалят платната; но един поглед към мъглявия силует на западния хоризонт беше достатъчен, за да го накара да промени намерението си. Като Отчаян авантюрист, заложил всичко в някакво рисковано начинание, той чакаше резултата с горделива, непоколебима решителност.
— Брамстенгата се огъва като камшик — промърмори до него бдителният Иринг.
— Нека се огъва, ще я сменим, запасни стенги колкото щеш.
— „Каролина“ винаги е протичала след борба с вълните в бурно море.
— Нали имаме помпи.
— Вярно, сър, но, доколкото ми сече пипето, глупаво е да мислим, че можем да надминем кораб, който самият дявол командува, а може би и управлява.
— Кой знае, мистър Иринг, не е зле да опитаме.
— Веднъж си опитахме късмета с „Холандеца“ по тоя начин и трябва да кажа, не само вдигнахме почти всички платна, но и имахме много благоприятен вятър. И какво излезе? Стоеше си на място само с три марсела, кос бизан и кливер, а ние с лисели долу и горе не можехме да се приближим нито с фут до него.
— „Холандецът“ никога не се появява в северните ширини.
— Е, така е — съгласи се Иринг с неохотно примирение, — но който е докарал тоя летящ кораб при нос Добра Надежда, сигурно е сметнал тая работа за толкова изгодна, та е пратил и друг из тия морета.
Уайлдър не отговори: или му бе омръзнало да слуша суеверните опасения на своя помощник, или пък мисълта му беше толкова заета с главния въпрос, че не можеше да се занимава повече със странични неща.
Въпреки вълните, които връхлитаха така бързо една след друга, че забавяха много хода му, бристолският търговски кораб скоро измина цяла левга по разбуненото море. При всяко гмурване носът му разцепваше водната маса, която, изглежда, ставаше все по-мощна и по-буйна, и неведнъж борещият се корпус почти потъваше в някоя вълна, която му беше трудно да изкачи или да пробие.
Моряците следяха внимателно и най-малките движения на своя кораб. От часове нито един от тях не бе напускал палубата. Суеверният страх, така дълбоко загнездил се в невежата душа на първия помощник, скоро завладя и най-простия моряк от екипажа. Дори нещастието, случило се с предишния капитан, и неговото внезапно и загадъчно заместване от младия офицер, който сега крачеше напред-назад по шканците, необикновено твърд и спокоен при тия критични обстоятелства, спомагаха за усилване на тревогата. Безнаказаността, с която „Каролина“ носеше толкова много платна при такова положение, разпалваше още повече възбудата и възхищението; и преди Уайлдър да успее да прецени възможностите на своя кораб в сравнение с този, който така странно продължаваше да стои на хоризонта, самият той стана обект на чудовищни и гнусни подозрения от страна на екипажа си.
В името на правдата, какво сте:
въображение или каквото
ни казва зрението?
Суеверието е явление, като че ли характерно за океана. Малцина обикновени моряци са неподатливи на неговото влияние в по-голяма или по-малка степен, макар че у моряците от различните народи то съществува във форми, видоизменяни от съответните им национални навици и своеобразни възгледи. Балтийският моряк си има своите тайни обреди и начини да умилостивява боговете на вятъра; средиземноморският моряк скубе косата си и коленичи пред мощите на някой безсилен светец, когато сам може да свърши по-добре това, за което моли; а по-вещият английски моряк вижда душите на умрелите в бурята и чува виковете на някой загубен свой колега в поривите на вятъра, фучащ над пустинята, по която плава. Дори по-просветеният и още по-разсъдлив американец не е могъл да се отърси изцяло от скритото въздействие на едно чувство, което, изглежда, винаги съпътствува занаята му.
