— Мистър Иринг — каза Уайлдър, когато морякът тръгна неохотно към мястото си за почивка, — ще обърнем кораба на друг галс, за да поеме курс по на изток, докато брегът е още толкова далеч от нас. Така ще се движим по посока на нос Хатерас. При това…
— Да, сър — отвърна помощникът, забелязвайки, че началникът му се колебае, — както казвате, при това никой не може да предрече колко ще трае една буря, нито откъде точно ще ни връхлети.
— Именно. Никой не може да гарантира за времето. Хората едва-що са си легнали: съберете ги веднага горе, сър, докато не са затворили очи, и да обърнем кораба обратно.
Помощникът тутакси нададе добре известния вик, с който почиващата вахта се приканва да помогне на другарите си на палубата. Всичко стана бързо и без нито една дума освен кратките, властни команди, които Уайлдър смяташе за нужно да произнесе сам. Вече непринуден насилствено да върви срещу вятъра, корабът, подчинявайки се на кормилото, започна грациозно да вдига нос от вълните и да обръща борда си към вятъра. Тогава, вместо да се изкачва с усилие по безкрайните водни хълмове, като човек, който едва се мъкне по стръмна пътека, той се гмурваше в бездната между две вълни и изскачаше оттам подобно на жребец, преодолял стръмнина и сега препускащ по хиподрума с удвоена скорост. За миг вятърът като че утихна, макар че широката ивица пяна, която кипеше от двете страни на носа, показваше достатъчно ясно, че корабът лети напред, едва докосвайки водата. В следващия миг високите мачти започнаха пак да се накланят на запад, корабът се обърна срещу вятъра и както преди заподскача силно по вълните. Когато всяка рея и всяко платно бяха добре натъкмени според новото положение на кораба, Уайлдър се обърна да погледне непознатия. Загуби една минута, докато определи точното място, където трябваше да се появи, защото сред такъв воден хаос и без друг ориентир освен разума окото често се лъже, водейки се по най-близките и по-познати предмети, заобикалящи наблюдателя.
— Непознатият е изчезнал! — каза Иринг с глас, в който облекчението беше странно примесено с недоверие.
— Наистина трябваше да бъде от тази страна, ала не го виждам!
— Да, да, сър. Точно така, разправят, се появявал и изчезвал корабът, който кръстосва нощем около нос Добра Надежда. Някои видели тоя кораб като обвит в мъгла в най-ясната и беззвездна нощ, каквато има в южните ширини. Но този не може да е „Холандецът“, защото от нос Добра Надежда до брега на Северна Америка има много, много мили.
— Но ето го, дявол да го вземе, той също е направил завой!
Всеки моряк можеше да види с очите си, че Уайлдър е прав. На светлия фон на хоризонта се открояваше същият миниатюрен, мъглив силует, наподобяващ призрачните сенки, хвърляни от магически фенер върху някаква осветена повърхност. Но за моряците, които така добре умееха да различават разположението на мачтите, беше съвсем ясно, че курсът на кораба е бил внезапно и умело изменен и че сега вече не се движи на югозапад, а като самите тях — на североизток, тоест фактически към средата на Атлантическия океан. Този факт като че ли направи силно впечатление на всички, макар и в последна сметка на всеки вероятно по съвсем различни причини.
— Тоя приятел наистина е променил галса! — обади се Иринг след продължително замислено мълчание и с глас, в който страхът започваше да взема връх над недоумението. — Отдавна бродя по море, ала никога досега не бях виждал кораб да променя галса при такова силно вълнение. Когато го забелязахме за последен път, преди да се загуби от очите ни, той целият се тресеше срещу вятъра.
— Бърз и подвижен кораб може да се справи отлично — каза Уайлдър, — особено ако го управлява силна ръка.
— Е, и дяволът има силна ръка; за него и по-трудна маневра е дребна работа!
— Мистър Иринг — прекъсна го Уайлдър, — ще опънем всички платна на „Каролина“ и ще се опитаме да настигнем тоя непознат кораб. Издърпайте гротхалса и вдигнете брамсела.
Тъповатият помощник може би щеше да възрази срещу тази заповед, ако имаше смелост; но в спокойното държане на младия си началник долови нещо, което го предупреждаваше да не си играе с огъня. Обаче той не се лъжеше, смятайки, че работата, която му предстоеше да върши, е твърде рискована. Корабът вече се движеше с всички платна, които бе сметнал за благоразумно да вдигне в такъв момент, когато на хоризонта се явиха заплашителни признаци, че времето ще се влоши още повече. Ала помощникът повтаряше нужните команди със същата бързина, с която му бяха предавани. Моряците вече разглеждаха непознатия кораб, обсъждаха помежду си появяването и курса му и изпълняваха заповедите с усърдие, което може би се обясняваше със скрито, но общо желание да се избавят по-скоро от подобна близост. Те вдигнаха бързо едно след друго платната, а после всеки скръсти ръце и се взря напрегнато и внимателно в призрачния силует от подветрената страна, за да види как ще подействува тази маневра.
