— Да. Водата е стигнала вече до шпигатите. Понякога кораб може да се задържи на повърхността чак докато се напълни съвсем. Ако на нашия е писано да потъне, то това ще стане скоро.
— Ако му е писано ли! Има ли поне най-малка надежда да не потъне?
— Никаква! — отговори Уайлдър, но млъкна и се ослуша в глухите звуци, които идеха от недрата на кораба: водата нахлуваше през преградите от борд до борд, сякаш някакво огромно чудовище стенеше I предсмъртна агония. — Никаква. Корабът вече потъва!
Спътничките му забелязаха промяната, но не бяха в състояние да проронят нито дума. Чу се отново глух, застрашителен, боботещ звук и сгъстеният въздух в трюма взриви предната част на палубата с такъв трясък, като че гръмна оръдие.
— А сега се дръжте за въжетата, които ви дадох! — извика Уайлдър, задъхан от вълнение.
Думите му бяха заглушени от плясъка и клокота на водата. Корабът се гмурна подобно на умиращ кит, вдигна кърмата си високо във въздуха и потъна в морските дълбини като чудовище, търсещо тайните си убежища. Неподвижната лодка се вдигна заедно с кораба, докато зае опасно, почти отвесно положение. Когато корабът се скри под вълните, баркасът заби нос във водата и едва не се напълни догоре, но тъй като беше плавък и лек, се повдигна отново, слегналата се водна маса даде силен тласък на кърмата му и малкият Ноев ковчег се устреми напред като управляван от човешка ръка. Ала образувалият се водовъртеж повлече всичко около себе си и в следващия миг баркасът се плъзна надолу по склона му, сякаш през същия зейнал въртоп да последва към дъното огромното съоръжение, част от което бе съставлявал толкова време. Но той се вдигна с поклащане на повърхността, няколко секунди подскача и се въртя подобно на мехур по вълните на вир, а после океанът изпъшка и заспа отново.
… През ден се случва търговци по море,
жена любяща, да губят нещо скъпо…
— Спасени сме! — каза Уайлдър, който през цялото това време бе стоял здраво притиснат о мачтата и следил неотклонно всяка стъпка на избавлението им. — Поне засега сме спасени, за което можем да благодарим само на бога, защото и цялото ми моряшко изкуство нямаше да ни помогне.
Жените бяха скрили лица във вързопите с дрехи, на които седяха; дори гувернантката вдигна лицето си чак когато спътникът й два пъти я увери, че опасността е минала. Изтече още една минута, през която мисис Уилис и Гъртруд отправиха благодарствени молитви още по-пламенно и с много по-изразителни думи от тия, който се бяха изтръгнали преди малко от устата на младия моряк. След като изпълниха този приятен дълг, те се изправиха, сякаш молитвата им бе вдъхнала кураж да погледнат по-смело на положението си.
Отвред се простираше наглед безкрайната водна пустиня. Целият им свят се ограничаваше в тяхното малко и крехко убежище. Докато под нозете им се намираше корабът, макар и потъващ и опасен за тях, като че между техния живот и океана имаше някаква преграда. Само за една минута тази ненадеждна опора бе изчезнала и сега те бяха запокитени сред морето в лодчица, която можеше да се оприличи на водно мехурче върху тази необятна шир. В този момент Гъртруд се чувствуваше готова да даде половината от живота си, само и само да съзре необятния и почти незаселен континент, който се простираше на хиляди мили на запад и бележеше границите на водния свят.
Но силните чувства, предизвикани от безнадеждното им положение, скоро се уталожиха и мислите им отново се насочиха към начините за осигуряване на окончателното им избавление. Уайлдър бе предвидил тези чувства и още преди мисис Уилис и Гъртруд да се бяха окопитили, с помощта на уплашената, но бъбрива Касандра се залови да подреди съдържанието на лодката по такъв начин, че тя да се движи по водата колкото е възможно по-леко.
— При правилно разположени платна и попътен вятър — извика нашият авантюрист весело — все още има надежда да се доберем до сушата най-много за едно денонощие. С този добър баркас не бих се поколебал да обходя дори цялото американско крайбрежие, при условие че…
— Забравили сте условието — обади се Гъртруд, забелязвайки, че Уайлдър се двоуми, вероятно понеже не искаше да постави някаква уговорка, която би засилила опасенията на спътничките му.
— При условие, че това ставаше два месеца по-рано — допълни той вече не толкова уверено.
— Значи времето е против нас; нужна е само по-голяма решителност от наша страна.
Уайлдър обърна глава да погледне прекрасната си събеседница. Спокойното й лице, посребрено от луната, изразяваше всичко друго, само не и силата, необходима, за да превъзмогне несгодите, с които положително щеше да се сблъска, преди да успеят да се доберат до континента. След като размисли, той вдигна ръка към югозапад и известно време подържа разтворената си длан към нощния въздух.
— За хора в нашето положение няма нищо по-лошо от бездействието — рече той. — Има изгледи скоро вятърът да задуха от тази посока; трябва да бъда готов да го посрещна.
