- Разбира се, нищо против - весело рече капитанът. - Всъщност ще е забавно. - Пое управлението и намали оборотите. - Чух, че си имала голямо приключение в Мексико.
- Може да се каже - уклончиво отвърна тя.
- Ами... радвам се, че си добре. - И ѝ се усмихна. Самолетът започна да се спуска на спирала и с всяка минута океанът ставаше все по-син. Когато за пореден път завиха на изток, пред тях внезапно се появи черно платно.
- Ето я! - развълнувано възкликна Хелена. Яхтата пореше яростно вълните, силно наклонена настрани. На палубата се виждаше самотен мъж. Хелена притисна длан към страничния прозорец, сякаш се мъчеше да го достигне.
Уилсън не чу самолета, докато той не се озова почти до него. Избърса водата от очите си и се загледа как машината прелита много ниско и само на стотина метра от яхтата. Имаше десетки неща, които да гледа по нея, но погледът му се закова върху ръката, залепена за прозореца на пилотската кабина.
Нямаше съмнение чия е.
Изпълни го странно чувство за сигурност, когато разбра, че Хелена може да го открие дори насред океана. В същия момент една вълна, същинска водна стена, се стовари върху носа на „Номер двайсет и осем“ и едва не го отнесе през борда. Силата на удара изкара въздуха от дробовете му но усмивката така и не изчезна от лицето му.
Хелена усещаше леденото стъкло върху дланта си - и се чувстваше щастлива и тъжна едновременно. Връзката между нея и Уилсън беше неоспорима и това ѝ вдъхваше кураж. Копнееше да е до него. Беше нелепо, но искаше да е именно там, на борда на яхтата.
Вратата на пилотската кабина се отвори и Лорънс се появи на прага и каза властно:
- Достатъчно, Уорън. Очакват ни.
- Не, чакай! - каза Хелена, искаше да спечели още няколко секунди.
- Казах: достатъчно! - озъби се Лорънс. - Към Хюстън!
Уилсън гледаше как самолетът набира с рев височина и се понася към хоризонта. „Номер двайсет и осем“ се спусна по поредната вълна, после следващата водна стена се разцепи при носа и полетя през палубата към него, блъскайки мокрото му изтощено тяло. Хелена отново беше изчезнала, а заедно с нея изчезна и усмивката на Уилсън.
Калифорния, Америка
Връх Уитни, Сиера Невада
7 май 2081
11:12
6 дни преди опитното прехвърляне
Склонът бе покрит с гора от гигантски секвои. В сянката им цареше полумрак. Някои дървета бяха високи над петдесет метра, а стволовете им бяха с обиколка пет. Бартън каза, че били на повече от две хиляди години - най-старите и най-големите живи организми на планетата. Както винаги ученият беше превърнал излета им в поредния урок.
Лидерът на Меркуриевия екип вървеше с лекота по чакълената пътека. На всеки няколко минути спираше, подпираше се на щеката си и поглеждаше назад към Уилсън.
- Още малко - за пореден път каза Бартън. - Заслужава си, ще видите.
Бяха с планински екипи - бели комбинезони, раници, яркожълти планинарски жилетки, планинарски обувки. Макар да изглеждаше във форма, Уилсън бе плувнал в пот. Надморската височина - вече близо две хиляди и петстотин метра - започваше да се отразява на дишането му. Бартън пък изглеждаше така, сякаш са излезли на разходка в парка.
- Трябваше да ме предупредите, че ще е толкова трудно - изпухтя Уилсън. - Щях да откажа да дойда.
Бартън откачи бутилката от колана си и отпи глътка вода.
- Трябва да сте готов за неочакваното. Всичко се свежда до дисциплина и решимост да продължите напред - каза той и отново закрачи.
- Имаме само шест дни за подготовка - изстена Уилсън и огледа гората. - Не мога да повярвам, че ме домъкнахте тук.
Бартън се обърна, хвана го за ръкава и го помъкна напред.
- Още съвсем малко. - Погледна джипиеса на гърдите си. - По-малко от два километра.
- Това не ми се струва разумно използване на времето.
Бартън го пусна.
- Това е идеалното използване на времето.
Скоро излязоха от гората и тръгнаха по тясно пусто плато, което се издигаше на тераси към върха в далечината. Уилсън задиша по-леко, сякаш излизането на открито го беше освободило от затвор. Слънцето напичаше приятно гърба му.
През следващия половин час вървяха в мълчание.
Бартън пръв изкачи последния стръмен склон и стъпи на върха. От всички страни ги заобикаляха планински хребети, подобно на величествени храмове, извисили се към небето. Краката на Уилсън го боляха, докато преодоляваше последните няколко крачки, но след миг прекрасната гледка се ширна пред него и той ахна — това бе истинската природа в пълния ѝ блясък. Мястото наистина бе великолепно. Небето беше светлосиньо, без нито едно облаче. Широки реки прорязваха долините далеч долу. Горите около тях бяха тучни и зелени. Въздухът бе мразовит. Орел кръжеше високо над тях, улавяйки топлите течения.
Усещането беше божествено.
Бартън пое дълбоко дъх.
