Хелена познаваше добре главния пилот на баща си. Канадец по произход, преди шест години той се беше преместил със семейството си в Хюстън от Торонто, за да започне своята „работа мечта“ на борда на „Бомбардиър Глобъл Експрес“. Самолетът беше връх на серията корпоративни самолети, с най-голям обхват и най-висока максимална скорост. Всеки, който беше вътре в занаята, го оценяваше по достойнство.
Хелена изслуша първите думи на капитан Луис, след което се изключи и мислите ѝ отново се насочиха към Уилсън. През изминалата нощ бе мислила много за случилото се през последните три дни. Имаше толкова много въпроси без отговори, толкова много сложни чувства, които ѝ бе трудно да разбере.
Двигателите замъркаха, самолетът излезе на пистата, рязко ускори и излетя в ясното бледо небе. Завиха над Мексиканския залив и полетяха на североизток към изгряващото слънце. Докъдето стигаше поглед, тъмносиният океан бе осеян с бели зайчета - силният вятър безжалостно срязваше гребените на вълните.
Хелена се облегна в седалката. Скоро щеше да е в Хюстън и от ФБР щяха да я чакат. Не за да я арестуват, а за да я разпитат какво се е случило и защо. Баща ѝ се беше погрижил за всичко - беше изумителен, както винаги. Бе сключил сделка със собственика на „Тексас Еър“ Хенсън Манинг, който се беше съгласил - под натиск, разбира се, - че Хелена е участвала в отвличането против волята си. Авиокомпанията щеше да си получи пълната застраховка, като наред с нея щеше да получи пари и под масата - при това значителна сума. Отраканият в преговорите Манинг щеше да спечели от цялата случка. Изненадващата новина бе, че командир Висблат беше изчезнал и обвиненията срещу Хелена за събитията в Бордърсвил бяха отпаднали.
Хелена беше инструктирана да твърди, че не е вършила нещо незаконно. Трябваше категорично да отрича, че е насочвала оръжие към пилота на „Тексас Еър“ и го е принудила да напусне кабината. Щяха да твърдят, че не е била въоръжена и че Уилсън ѝ е отнел пистолета.
Самолетът достигна крайцерска височина и стюардесата започна да приема поръчките за закуска. Хелена насочи цялото си внимание към океана.
Времето течеше.
Внезапно картината пред очите ѝ се размаза и я изпълни усещането, че вижда нещо чрез телепатия. През цялата нощ се беше надявала това да ѝ се случи отново. Този път обаче нещата бяха различни — картината бе заобиколена не от червена, а от синя мъгла.
Уилсън седеше зад щурвала на едномачтова платноходка „Бенету“ с черни платна от кевлар. Морето около яхтата беше безкрайно. Лодката се спускаше по една тюркоазена вълна, мачтата се беше извила под напора на вятъра, който се носеше с ураганна сила по палубата. Водни пръски полетяха високо във въздуха, когато носът разпра вълната и се подаде от другата страна. Цикълът се повтаряше отново и отново.
* * *
Уилсън стискаше щурвала и трепереше под яростните напори на вятъра. Морската вода щипеше лицето му. Беше изпълнен с ликуване и страх едновременно. Винаги бе обичал океана, но никога не го бе виждал такъв. Водата покриваше палубата и изтичаше през отворите. Вълнението се усилваше с всяка минута, уредите показваха, че скоростта на вятъра е четирий- сет възела. Платната плющяха; яхтата бе силно наклонена на една страна.
Хелена се напрегна. Ако Уилсън скъсеше платната, щеше да му е по-лесно да се справи с вълнението, но нямаше начин да му предаде съобщението. Яхтата се озова на гребена на една вълна и Хелена видя в далечината суша. Островът изчезна от поглед, щом яхтата се спусна надолу, и се появи пак, когато се озова на гребена на следващата вълна.
Уилсън поддържаше постоянен курс.
Вкопчена в облегалките, Хелена усети как океанът я подмята с невъобразимата си сила. После видението изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Тя отвори очи и се огледа тревожно - за щастие всички бяха заети със закуската. Тя стана и отиде при отсрещния прозорец. Уилсън беше наблизо, чувстваше го. Там, в далечината, се виждаше островчето, към което се беше насочил. Хелена огледа океана, но не видя никаква платноходка. Сигурно се намираше точно под тях.
- Татко - сладко рече Хелена и нежно постави ръка на рамото му. - Долу има един остров. Искам да го разгледам. Имаш ли нещо против да се спуснем малко?
Лорънс като че ли се смути, но Хелена пусна в ход детския си чар, преди да е успял да ѝ откаже.
- Моля те, татко! Това ще означава много за мен. - Гласът ѝ беше като мед. - За никъде не бързаме. Само пет минути! Моля те.
Лорънс ѝ се закани с ножа за масло.
- Само един бърз поглед, госпожице!
Хелена затвори пилотската кабина, сложи си слушалките и седна зад двамата пилоти.
- Уорън, там долу има остров. - Посочи десния прозорец. - Говорих с татко и искаме да го огледаме по-отблизо.
Капитан Луис беше услужлив както винаги.
- Разбира се, Хелена - каза той и изключи автопилота.
- Видях някаква прекрасна яхта - продължи Хелена. - Ще успееш ли да прелетиш покрай нея?
